Изведнъж Джил усети хлад, сякаш някой бе плъзнал мокра длан по гърба й. Сигурна бе, че ги чака нещо далеч по-неприятно от дъжда. Макар че опита да прогони тревожното чувство, тази нощ, докато се мъчеше да заспи, сивото джудже изникна до нея. Изглеждаше уплашено, дърпаше я за ризата, сочеше на изток и отваряше уста в беззвучни вопли. Накрая Джил стана и го последва извън спящия лагер. То заподскача, сочейки упорито на изток.
— Нищо не виждам.
Джуджето с отчаяние се хвана за главата и изчезна. Джил се върна да си легне. Нощта беше удивително тиха, само от време на време се раздаваше сънливото потропване на муле или кон. Веднъж Джил дочу крясъка на бухал и като погледна нагоре, зърна на фона на звездите дребен черен силует. После задряма и в тревожните й сънища от небето се спускаше огромен бухал, крещейки предупреждения за опасност. На разсъмване Джил стреснато се събуди и откри, че джуджето я дърпа за косата.
— Добре де. Чакай да си обуя ботушите и пак ще опитаме да се разберем.
Джуджето я поведе към потока, където сред корубестите върби се извисяваше огромен стар дъб. Впусна се в танц и посочи дървото. Когато вдигна глава, Джил зърна сред клоните Адерин. Той се усмихна смутено, после слезе надолу с пъргавината на хлапак.
— Пазех — каза Адерин и Джил разбра, че е дълбоко разтревожен. — Дебне ни сериозна заплаха, дете. Бързо! Бягай да събудиш баща си!
Двамата изтичаха към спящия лагер. Тук-там хората ставаха и се прозяваха, конете и мулетата почваха да пасат. Джил завари Кълин да нахлузва ботушите си.
— Тате, ела! Адерин казва, че се задават неприятности.
Кълин скочи и грабна пояса с меча си. Закопча го в движение, докато тичаха обратно към края на лагера, където Адерин спореше със слисания Дрегид.
— Знаем се от години — говореше Адерин. — Моля те, приятелю, трябва да ми повярваш.
— Вярвам ти. Но в името на всички богове, откъде можеш да знаеш? никога не съм имал неприятности с разбойници по тия места, а сега ми разправяш, че цяла банда ни дебнела от засада. Пълна безсмислица, мътните да го вземат.
— Мога да знам и наистина знам. Трябва да сторим нещо, инак всички ще бъдем изклани по пътя.
По лицето на Дрегид ясно бе изписана мисълта, че старецът ненадейно е полудял. Адерин се приведе напред и го погледна в очите. Недоверчивото изражение мигом изчезна.
— Разбира се — изрече Дрегид. — Ще сторя каквото кажеш.
За момент ръцете на Джил се разтрепераха. Струваше й се невероятно, ала знаеше, че току-що е видяла да омагьосват човек. Когато Адерин извърна глава към нея, тя побърза да сведе очи. Старецът се разсмя тихо, с разбиране.
— Кълин — каза той. — Вярваш ли ми?
— Вярвам и пет пари не давам с каква магия си ги открил.
Този път Адерин се сепна на свой ред. Кълин му се усмихна мрачно.
— Колко души са?
— Не по-малко от трийсет и изглеждат отлично въоръжени — направо като редовна войска.
Дрегид пребледня. Изплашените мулетари шепнешком си предаваха новината.
— Трябва да намерим убежище. — Кълин изглеждаше разсеян и отегчен, сякаш си поръчваше пиво в някоя кръчма. — Мулетарите имат тояги, но това няма да им помогне срещу конни бойци. Горичка, скали… каквото и да е, но трябва да ги принудим да нападат пеш.
Адерин се замисли напрегнато.
— Слушайте — намеси се Джил. — Щом по тия места някога са живели благородници, трябва да са имали дънове. Не е ли оцеляла някоя крепост?
— Разбира се — трепна Адерин. — Простете ми. Нищо не разбирам от военни дела. Има един дън на около пет мили югозападно оттук. Последния път, когато минавах, стените още си бяха на място.
— Великолепно — каза Кълин. — Може би ще ги удържим докато Джил се върне от Канобейн с хората на тиерина.
— Какво? — кресна Джил. — Не можеш да ме пропъдиш!
Кълин я зашлеви тъй жестоко, че тя залитна.
— Изпълнявай заповедта. Онова, което смрадливите мулета изминават за два дни, ще е само ден път за ездач с резервен кон. Отиваш при тиерин Ловиан и молиш за помощ. Чу ли?
— Чух. — Джил разтърка пламналата си буза. — Ама мисли му, ако не те заваря жив!
Хладната му усмивка говореше, че не вярва повече да се видят. За миг Джил имаше чувството, че тялото й се е превърнало във вода, че след секунда ще се разлее и ще изчезне като Дивите. Кълин грубо я разтърси за раменете.
— От теб зависи животът на целия керван. Разбираш ли?
— Разбирам. Ще взема два от западняшките коне. Те са най-добри.
Дженантар върза единия кон с дълго въже, оседла другия и помогна на Джил да го яхне. Докато й подаваше въжето, погледите им се срещнаха.
— До утре — каза Дженантар.
— Дано.
— О, все ще намерим в торбата някоя и друга хитрина за тия скапани разбойници. Ще ги удържим.
Изведнъж Дженантар вирна ръце към небето, ухили се като безумен и затанцува под звуците на някаква музика, която чуваше само той. Този изблик на войнствена радост й се стори най-странното събитие в целия странен ден.
