— Е, няма ли да ми кажеш, че е крайно време да прогоня съпругата си?
— Знам, че я харесваш и не бих пожелала толкова тежък Уирд на нито една жена. Сигурно твоите съветници пак те натискат да вземеш решение.
— Натискат ме. И това е една от причините да дойда в Канобейн — трябва ми твоят съвет. Знам, Аберуин се нуждае от наследници, но сърцето ми се къса при мисълта, че Донила ще трябва да живее позорно от подаянията на брат си.
Ловиан въздъхна и се замисли. Рийс беше женен от десет години; вече беше на двайсет и осем, а жена му на двайсет и шест. Ако Донила можеше да зачене, това би трябвало да стане отдавна.
— Ако прекратиш брака — каза най-сетне Ловиан, — мога да се погрижа за нея. В най-лошия случай бих й осигурила място в свитата си, но вероятно ще успея да уредя и нещо по-добро.
— Благодаря, майко. От сърце ти благодаря. — Той се изправи рязко. — Би ли ме извинила? Трябва да изляза на чист въздух.
Ловиан усети, че е готов да се разплаче. Дълго седя сама край пустата маса, замислена за тия женски работи, върху които се крепеше цялото кралство.
За нейно голямо облекчение, Рийс и хората му потеглиха рано на следващата сутрин. Озадачаваше я упорството му около този бунт; в края на краищата, като гуербрет той имаше изгода да се намеси преди недоволството да прерасне в открита война — както за да утвърди властта си, така и за да докаже на дело, че не ще търпи бунтовници в своя ран. По-късно, докато разговаряше с Родри и Слигин в приемната, тя откри ключа към загадката… и сърцето й се сви от болка.
— Голямо началство, а? — подхвърли Слигин. — Не бях предполагал, че негово превъзходителство е толкова неразумен.
— Тъй ли? — Родри огледа и двамата със студена, напрегната усмивка. — Откакто се помня, Рийс винаги е стоял над мен в едно отношение — че ще стане гуербрет, а аз ще завися от подаянията му. После вуйчо Гуарик взе, че се спомина и хоп — все пак се оказвам наследник на собствен ран. Как да не му се стъжни на онова копеле?
— Хей! — кресна Слигин. — Да не си посмял да наричаш брат си така. Почитаемата ти майка не би се унижила да слага рога на баща ти.
— Извинявай, майко. Нека тогава нарека нашия многоуважаван гуербрет скапано пиянде и жалко подобие на благородник.
— Родри! — възкликнаха в един глас Слигин и Ловиан.
— О, богове, добре де! — въздъхна Родри и стана на крака. — Как очаквате да говоря любезно за човек, който ми желае смъртта?
Изведнъж Ловиан изстина.
— Не разбирате ли? — Родри се тресеше от ярост. — Той изчаква войната с надежда да ме види убит. Бас държа, че Корбин и Новек го знаят. Убиват ме, после молят за мир и Рийс най-благородно им повелява да заплатят кръвнина на горката му майка. А когато умреш, бунтовниците получават каквото искат — пряко подчинение на Рийс. Той също не е за окайване — взима земите ми. — Родри се приведе над стола на Ловиан. — Е, майко? Не съм ли прав?
— Затваряй си устата! — Слигин скочи и го дръпна назад. — Имаш право, но не бива да го хвърляш по този начин в лицето на майка си.
Родри пристъпи към прозореца, вкопчи пръсти в перваза и се загледа навън. Ловиан имаше чувството, че синовете й са я сграбчили за двете ръце и се мъчат да я разкъсат. Слигин я гледаше угрижено.
— Не се натъжавайте, ваша светлост, ще опазим хлапето ви. Той знае как да върти тоя меч, дето го носи на кръста, а наоколо му ще има все верни хора.
Ловиан кимна мълчаливо. Слигин също помълча, после въздъхна.
— Милейди, мисля, че ще е най-добре да ви оставим на спокойствие.
Сякаш мина цяла вечност, докато двамата излязат и затворят вратата.
— Ах, богове! — прошепна Ловиан. — Не съм и допускала, че мрази Родри толкова силно.
Тя отпусна лицето си в шепи и благословените сълзи най-сетне дойдоха.
За радост на Джил минаха още няколко дни, преди Дрегид да приключи търговията със западняците. От време на време някой мъж или жена довеждаше кон, сядаше на тревата и започваше лениво да се пазари с търговеца. След като сключеха сделката, минаваха час-два до идването на нов клиент. Тъй като повечето западняци не знаеха деверийски, човекът на име Дженантар стоеше при Дрегид, за да превежда. В ролята си на доброволна помощничка Джил постепенно го опозна. След пладне на втория ден, докато търговията временно бе затихнала, Кълин се приближи и настоя Джил да се разходи с него покрай рекичката.
— Кълна се във всички богове и съпругите им, не бих желал да висиш непрестанно около стария Дрегид. Адски добре разбирам, че всъщност те интересуват ония смрадливи западняци.
— Тате, не разбирам какво толкова имаш против тях. Те не са животни. Виж дрехите им, накитите, онзи мост, дето са го построили над реката. Сигурно някъде имат градове, чифлици и тъй нататък.
— Тъй ли? И сигурно много ти се ще да потеглиш с Дженантар, за да ги видиш.
— Какво? Тате, ти си откачил! Та той има жена и дете. Една лоша дума не ми е казал.
— Фъшкии! Сума ти мъже на тоя свят си имат и жени, и деца, обаче не биха възразили против едно хубаво девойче.
— Тате, като изглупееш така, просто не знам какво да ти кажа.
