В ясно време Родри всяка сутрин извеждаше конниците си на учение. Поради заплахата от бунт, напоследък той правеше тези походи все по-дълги, за да свикнат и хората, и конете с тежките бойни условия. Затова нямаше нищо чудно в решението да изведе бойците си на целодневна тренировка. Просто си говореше с капитан Кейнрид, когато ненадейно му хрумна — направо изневиделица, както щеше да осъзнае по-късно — че вече месеци наред нито един войник не е носил ризница от тъмно до тъмно.
— Нареди на хората да си приготвят храна за обяд. Тръгваме в пълно бойно снаряжение, по пладне ще си починем и поемаме обратно.
— Много добре, милорд. Накъде ще се отправим?
— О, няма значение. — И Родри изрече първото, което му мина през ума: — На запад.
Макар че над океана зловещо се тъмнееше мъглива ивица, утрото беше ясно и слънчево. От време на време Родри се обръщаше в седлото, за да огледа хората си, които яздеха в колона по двама и до всеки от тях висеше щит с червен лъв — емблемата на новия му клан. А скоро щеше да води цяла армия. Кадвридок, помисли си той, наистина приятно звучи. След малко повика Кейнрид да язди до него. Капитанът беше едър трийсетинагодишен мъж с руса коса и буйни мустаци като тия на Слигин. Тъй като цял живот бе служил на Клу Кок, с него можеше да се говори открито.
— Говорят ли хората за деомер?
— Да, милорд. Правя каквото мога, за да прекратя тия приказки.
— Знам, че мога да разчитам на теб. А ти какво мислиш за слуховете?
— Фъшкии, милорд.
— Добре. Изцяло споделям мнението ти.
По пладне спряха да си починат сред една ливада на половин миля от морето, през която минаваше рекичка. Както всички останали, Родри свали седлото и пусна коня си да пасе. После седна между бойците. Знаеше, че го смятат за натрапник и твърдо държеше да им докаже, че не се е главозамаял от внезапното повишение по ранг. Със смях и шеги хората дъвчеха хляб и сланина, когато Родри не толкова чу, колкото усети в далечината конски тропот. Скочи на крака и се загледа на север. Покрай реката препускаше ездач с резервен кон.
— В името на боговете, кой може да идва оттам?
Кейнрид застана до него, засенчи очи и се вгледа в дребната фигурка.
— Да не е старият Невин, билкарят?
— Не е. Няма муле, а конете са западняшки.
— Гръм да ме удари! Ваше благородие има страхотен поглед.
— Така е. — Родри зърна сребрист проблясък върху пояса на ездача. — Сребърен кинжал и два западняшки коня. Да не би да си имаме работа с конекрадец?
Но нито един конекрадец не би се понесъл в галоп право към тях като този сребърен кинжал. Беше младо момче, русо и прашно, без щит, но на пояса му висеше меч. Щом спря до тях, скочи от коня и се хвърли в нозете на Родри. На бузата му тъмнееше синина.
— Милорд! — Звънкият, мелодичен глас издаваше, че още няма четиринайсет години. — На тиерин Ловиан от Канобейн ли служите?
— Да, и при това съм неин син. Лорд Родри Мелуейд.
— Мелуейд? Слава на боговете! Знам, че мога да разчитам на вашата доблест, милорд. Идвам от един търговски керван да моля за помощ. Разбойници, милорд, най-малкото трийсет на брой. Притиснаха ни в разрушения дън на север от тук.
— Разбойници ли? По моите земи? Ще им набуча главите на кол. — Родри се обърна и изкрещя: — Оседлайте и се пригответе за поход! Амир, препускай към дъна да съобщиш на нейна светлост. Кажи й да прати подир нас каруца с провизии. И да не забрави лекаря.
Всички се втурнаха да изпълняват заповедта.
— Стани, сребърен кинжал — продължи Родри. — Сигурно са те наели за пазач?
— Честно казано, наеха баща ми. Аз само пътувам с него.
— Е, яхвай коня и се приготви да ни водиш. Какъв невероятен късмет, че изведох войската насам. Направо като по деомер.
Хлапето се разсмя истерично и изтича към коня си.
Горещият следобед се влачеше лениво, но от Адерин нямаше и следа. Докато другите си почиваха в броха, Кълин и Дженантар тревожно стояха на пост — сребърният кинжал беше край портата, а западнякът крачеше горе по стената. Кълин вече почваше да се чуди дали някога пак ще видят стареца или врагът го е пленил. Най-сетне, когато слънцето взе да слиза към хоризонта, Дженантар се провикна победоносно:
— Ето го!
Кълин напрегна очи, ала едва след няколко минути различи далече в небето пърхащо сиво петънце. Отново му призля от гигантските размери на тази твар, докато бухалът плавно се спускаше, за да изчезне в най-горния прозорец на броха. След малко Адерин дотича на двора, нахлузвайки туниката си презглава.
— Те са на път, но се задава и помощ. Лорд Родри идва от юг с войската си.
— Как е успяла Джил? — запита Кълин. — Да не е съсипала и двата коня?
— Не. Срещнала е Родри по пътя. — За миг Адерин като че се смути. — Странна работа, много странна… Дженантар! Видя ли в небето ястреби?
— Завъртяха се един-два — подвикна Дженантар от стената. — О, богове! Да не би да мислиш, че…
— Точно така. Зад всичко това стои Лодлейн. — Адерин се обърна към Кълин. — Хората, които видях, бяха отлично въоръжени, имаха добри запаси и носеха щитове с най-различни емблеми.
