— Хм… — измуча Берлиоз, ядосан от шегата на непознатия, — това, прощавайте, е малко вероятно.
— Аз също моля да бъда извинен — отвърна чужденецът, — но е така. Да, исках да попитам какво щяхте да правите тази вечер, ако не е тайна?
— Не, не е. Най-напред ще се отбия в къщи на Садовая, а после, в десет часа вечерта, в МАССОЛИТ ще се състои заседание, което аз ще председателствувам.
— Не, това е невъзможно. — твърдо възрази чужденецът.
— Защо така?
— Затова, защото — отговори чужденецът и погледна с присвити очи към небето, където, предусетили вечерния хлад, безшумно сновяха черни птици, — защото Анушка вече е купила олиото и не само го е купила, но и го е разляла. Тъй че заседанието няма да се състои.
Тогава под липите настъпи, разбира се, мълчание.
— Извинете — поде след малко Берлиоз, като поглеждаше към дрънкащия дивотии чужденец, — какво общо има с това някакво олио… и коя е тази Анушка?
— Аз ще ви кажа какво общо има олиото — намеси се изведнъж Бездомни, решил явно да обяви на неканения събеседник война. — Не ви ли се е случвало, гражданино, да влизате в лудница?
— Иване!… — тихо възкликна Михаил Александрович.
Но чужденецът не се обиди ни най-малко и много весело се разсмя.
— Но да, разбира се, бил съм, и то неведнъж! — възкликна той със смях, но без да откъсва от поета око, в което нямаше смях, — Къде ли не съм бил! Жалко само, че не намерих време да попитам професора какво значи шизофрения. Тъй че вие си го попитайте, Иван Николаевич!
— Откъде знаете името ми?
— Но моля ви, Иван Николаевич, та кой не ви знае? — Чужденецът извади от джоба си излезлия миналия ден брой на „Литературная газета“ и Иван Николаевич видя на първа страница портрета си, а под него своите собствени стихотворения. Но това доказателство за слава и популярност, което вчера така беше зарадвало поета, сега хич не го зарадва.
— Извинете — каза той и лицето му помрачня, — не бихте ли ни оставили за минутка? Искам да кажа на приятеля си няколко думи.
— О, с удоволствие! — възкликна неизвестният. — Тук под липите е толкова хубаво, пък и за никъде не бързам.
— Виж какво, Миша — зашепна поетът, след като дръпна Берлиоз встрани, — той не е никакъв турист, ами е шпионин. Руски емигрант, който се е промъкнал тук. Кажи му да си покаже документите, докато не е офейкал…
— Така ли мислиш? — прошепна разтревожен Берлиоз и си каза: — „Има право…“
— Повярвай ми — изхриптя в ухото му поетът, — преструва се на глупак, за да изкопчи нещо; Чуваш ли го как говори руски — шепнеше поетът, но поглеждаше с едно око към чужденеца, да не би да избяга, — да го хванем, докато не е духнал…
И поетът задърпа за ръка Берлиоз към пейката.
Непознатият не седеше, а беше застанал до нея и държеше в ръцете си книжка с тъмносива подвързия, плътен плик от луксозна хартия и визитна картичка.
— Моля да ме извините, че в разгара на спора забравих да ви се представя. Ето моята визитна картичка, паспорта ми и поканата да дойда в Москва за консултация — каза солидно неизвестният, като гледаше проницателно двамата литератори.
Те се смутиха. „Всичко е чул, по дяволите..,“ — помисли си Берлиоз и с учтив жест даде да се разбере, че представянето на документите е излишно. Докато чужденецът ги навираше на редактора, поетът успя да прочете върху визитната картичка напечатаната с чуждестранни букви дума „професор“ и началната буква на презимето му — дубъл „ве“.
— Много ми е приятно — смутено мънкаше в това време редакторът и чужденецът прибра документите в джоба си.
По такъв начин отношенията бяха възстановени и тримата седнаха отново на пейката.
— Поканен сте като консултант, професоре? — попита Берлиоз.
— Да, като консултант.
— Германец ли сте? — осведоми се Бездомни.
— Аз ли?… — повтори въпроса професорът и изведнъж се замисли. — Да, май че съм германец… — каза той.
— Много добре говорите руски — отбеляза Бездомни.
— О, аз изобщо съм полиглот и владея много езици — отвърна професорът.
— Какъв сте по специалност? — полюбопитствува Берлиоз.
— Специалист съм по черна магия.
„А сега де!…“ — мерна се в ума на Михаил Александрович.
— И… и сте поканен във връзка с тази специалност? — заекна той.
— Да, във връзка с нея съм поканен — потвърди професорът и обясни: — Във вашата държавна библиотека са открити оригинални ръкописи на чернокнижника Херберт Аврилакски от десети век. Та трябва да ги разчета. Аз съм единственият специалист в целия свят.
— А-а! Вие сте историк? — с голямо облекчение и уважение попита Берлиоз.
— Да, историк съм — потвърди ученият и добави съвсем неуместно: — Тази вечер на Патриаршите езера ще стане една интересна история!
И отново безкрайно се учудиха и редакторът, и поетът, а професорът им направи знак да се приближат до него и когато те се наведоха, прошепна:
— Имайте предвид, че Иисус е съществувал.
— Вижте какво, професоре — отвърна с непринудена усмивка Берлиоз, — ние уважаваме големите ви познания, но по този въпрос сме на друго становище.
— Няма нужда от никакви становища — отвърна странният професор, — просто той е съществувал, и толкова.
