— Римския прокуратор ще наричаш хегемон. Други думи няма да говориш. Ще стоиш мирно. Разбра ли ме, или да те ударя?
Арестуваният се олюля, но се овладя, лицето му си възвърна цвета, той си пое дъх и отговори дрезгаво:
— Разбрах те. Не ме бий.
След минута отново стоеше пред прокуратора.
Прозвуча безцветен, болен глас:
— Име?
— Моето ли? — припряно попита арестуваният, изразявайки с цялото си същество готовност да отговаря смислено и да не предизвиква втори път гняв.
Прокураторът каза тихо:
— Моето ми е известно. Не се преструвай на по-глупав, отколкото си. Твоето.
— Иешуа — бързо отговори арестантът.
— Прякор имаш ли?
— Ха-Ноцри.
— Откъде си родом?
— От град Гамала — отговори арестантът и посочи с глава, че там някъде далеко, вдясно от него, на север, има град Гамала.
— Какъв си по произход?
— Не зная със сигурност — живо отвърна арестуваният, — пътешествам от град на град.
— Това може да се изрази по-кратко, с една дума — скитник — каза Прокураторът и попита: — Роднини имаш ли?
— Никого нямам. Сам съм на този свят.
— Грамотен ли си?
— Да.
— Знаеш ли друг език освен арамейски?
— Да. Гръцки.
Подпухналият клепач се повдигна, забуленото в пелената на страданието око се втренчи в арестувания. Другото око остана затворено.
Пилат заговори на гръцки:
— Та, значи, ти си се канил да разрушиш сградата на храма и си подстрекавал народа?
Сега арестантът отново се оживи, очите му вече не изразяваха уплаха и той заговори на гръцки:
— Аз, доб… — ужас проблесна в очите на арестанта, защото щеше отново да сбърка, — аз, хегемоне, никога през живота си не съм искал да разрушавам сградата на храма и никого не съм подстрекавал към такава безсмислена постъпка.
Учудване се изписа на лицето на секретаря, който записваше показанията, приведен над ниската масичка. Той вдигна глава, но тутакси я склони отново над пергамента.
— Множество най-различни хора се стичат в този град за празника. Между тях има магьосници, астролози, предсказатели и убийци — говореше монотонно Прокураторът, — срещат се и лъжци. Ти например си лъжец. Записано е ясно: подстрекавал си да се разруши храмът. Така свидетелстват хората.
— Тези добри хора — заговори арестантът, побърза да добави: — хегемоне… — и продължи: — са неуки и са объркали всичко, което съм казал. Изобщо почвам да се боя, че тази бъркотия ще продължи много дълго. И то само защото той записваше невярно казаното от мен.
Настъпи мълчание. Сега и двете болни очи гледаха тежко арестанта.
— Повтарям ти, но за последен път: престани да се преструваш на побъркан, разбойнико — произнесе Пилат меко и монотонно, — записаното за тебе не е много, но е достатъчно, за да бъдеш обесен.
— Не, не, хегемоне — заговори арестуваният, целият напрегнат от желание да бъде убедителен, — тук обикаля ли, обикаля един с пергамент от козя кожа и непрекъснато пише. Но аз надникнах веднъж в този пергамент и се ужасих. Нито дума от записаното не съм казвал. Умолявах го: изгори пергамента, за бога! Но той го дръпна от ръцете ми и избяга.
— Кой е той? — с погнуса попита Пилат и докосна слепоочието си.
— Леви Матей — охотно обясни арестантът, — той беше бирник и го срещнах на пътя за Витфагия, там, където в него опира една смокинова градина. Разприказвахме се. Отначало той се отнасяше към мен с неприязън и дори ме оскърбяваше, тоест мислеше, че ме оскърбява, като ме нарича псе — арестуваният се усмихна, — но аз лично не виждам нищо лошо в това животно, та да се обиждам от думата…
Секретарят спря да записва и хвърли, крадешком учуден поглед, ала не към арестувания, а към прокуратора.
— Но след като ме слуша известно време, поомекна — продължи Иешуа, — а после захвърли парите на пътя и каза, че тръгва да странства заедно с мен…
Пилат се усмихна с едната буза, показвайки жълтите си зъби, и като обърна цялото си туловище към секретаря, промълви:
— О, граде Иерушалаим! Какво ли няма да чуеш тук! Един бирник, чухте, нали, захвърлил парите си на пътя!
Секретарят не знаеше какво да каже и сметна за нужно да повтори усмивката на Пилат.
— Но той каза, че вече мразел парите — обясни Иешуа странната постъпка на Леви Матей и добави: — Оттогава стана мой спътник.
Все още с разкривено в усмивка лице прокураторът погледна към арестувания, после към слънцето, което неумолимо се издигаше все по-високо над конните статуи на хиподрума, разположен далеч долу вдясно, и изведнъж с болезнена досада си помисли, че най-простото би било да пропъди от балкона този странен разбойник, като произнесе само две думи: „Обесете го.“ Да изгони и конвоя, да се махне от колонадата, да влезе в двореца, да нареди да затъмнят стаята, да се просне върху ложето си, да заповяда да му донесат студена вода, с жален глас да повика кучето Банга, да му се оплаче от хемикранията. И мисълта за отрова изведнъж се мярна съблазнително в болната глава на прокуратора.
Той гледаше с мътни очи арестувания и известно време мълча, като си припомняше мъчително защо на утринния безпощаден иерушалаимски пек пред него стои арестант с обезобразено от побоите лице и какви още излишни въпроси трябва да му зададе.
