— Но нали трябва да има някакво доказателство… — отвори уста Берлиоз.
— И от доказателства няма нужда — отговори професорът и заприказва тихо, а акцентът му, кой знае защо, изчезна: — Много просто — в бяло наметало…
В бяло наметало с кървава подплата, с провлачената походка на кавалерист, в ранната утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Иудея Пилат Понтийски.
Най-много на света прокураторът мразеше миризмата на розово масло и сега всичко вещаеше лош ден, защото тази миризма го преследваше още от разсъмване. На прокуратора му се струваше, че миризма на рози излъчват кипарисите и палмите в градината, че към миризмата на кожа и пот от конвоя се примесва проклетата розова струя. От пристройките, зад двореца, където се бе разположила пристигналата с прокуратора в Иерушалаим първа кохорта на Дванайсети Мълниеносен легион, през горната тераса на градината до колонадата достигаше лек пушек и към този нагарчащ дим, свидетелствуващ, че кашаварите в центуриите вече готвят обеда, се примесваше пак мазната розова струя. О, богове, богове, за какво ме наказвате?
„Да, няма съмнение, това е тя, отново тя, непобедимата ужасна болест — хемикранията, при която те боли половината глава. За нея няма лек, няма спасение. Ще се опитам да не си движа главата.“
На мозаечния под при водоскока вече беше приготвено кресло и прокураторът, без да поглежда никого, седна в него и протегна ръка встрани.
Секретарят почтително вложи в тази ръка къс пергамент. Прокураторът хвърли с болезнена гримаса поглед върху написаното, върна пергамента на секретаря и с мъка изрече:
— Подследственият от Галилея? Пращахте ли делото му на тетрарха?
— Да, прокураторе — отвърна секретарят.
— А той?
— Той отказа да даде заключение по делото и предостави на вас да потвърдите смъртната присъда на Синедриона — обясни секретарят.
Бузата на прокуратора потрепери, той каза тихо:
— Доведете обвиняемия.
Веднага от горната тераса на градината двама легионери въведоха под колоните на балкона и изправиха пред креслото на прокуратора човек на около двайсет и седем години. Човекът беше облечен с вехт и разкъсан светлосин хитон. Главата му беше покрита с бяла кърпа, пристегната с ремък на челото, а ръцете му бяха вързани на гърба. Под лявото око на човека имаше голяма синина, в ъгълчето на устата му — раничка със съсирена кръв. Доведеният гледаше с тревожно любопитство прокуратора.
А той помълча, после тихо попита на арамейски:
— Значи, ти си подстрекавал народа да разруши Иерушалаимския храм?
Докато говореше, прокураторът седеше като вкаменен и само устните му леко помръдваха, когато произнасяше думите. Прокураторът седеше като вкаменен, защото се боеше да поклати пламналата си от адската болка глава.
Човекът с вързаните ръце пристъпи малко напред и заговори:
— Добри човече, повярвай ми…
Но прокураторът, пак без да помръдва и без да повиши ни най-малко глас, веднага го прекъсна:
— Мен ли наричаш добър човек? Ти грешиш. В Иерушалаим всички шепнат, че съм свирепо чудовище, и това е съвсем вярно, — и пак така монотонно добави: — Центурионът Плъходава при мен.
На всички им се стори, че на балкона притъмня, когато центурионът, командуващ специалната центурия, Марк, по прякор Плъходава, застана пред прокуратора. Плъходава беше една глава по-висок от най-високия войник в легиона и толкова широкоплещест, че заслони напълно още ниското слънце.
Прокураторът се обърна към центуриона на латински:
— Престъпникът ме нарича „добри човече“. Изведете го за малко, обяснете му как трябва да разговаря с мене. Но да не го осакатите!
С изключение на неподвижния прокуратор всички изпратиха с поглед Марк Плъходава, който махна с ръка на арестувания да го последва.
Където и да се появеше Плъходава, всички го изпращаха с поглед заради ръста му, а който го виждаше за пръв път — и заради това, че лицето на центуриона беше обезобразено: удар на германски боздуган беше сплескал преди години носа му.
Тежките ботуши на Марк закънтяха по мозайката, вързаният го последва безшумно, пълно мълчание настъпи под колонадата и се чуваше как гукат гълъбите на градинската тераса пред балкона и как струята на водоскока пее загадъчната си приятна песен.
Прокураторът изпита желание да стане, да подложи слепоочие под струята и да замре така. Но знаеше, че и това няма да му помогне.
Когато изведе арестувания изпод колоните в градината, Плъходава взе от ръцете на легионера, застанал в подножието на една бронзова статуя, бича, замахна леко и удари арестувания през раменете. Движението на центуриона беше небрежно и слабо, но вързаният тутакси рухна на земята, като да му бяха отсекли краката, задави се с поетия въздух, кръвта се изтегли от лицето му и погледът му стана безсмислен. Марк само с лявата ръка леко, като празен чувал, вдигна във въздуха падналия, изправи го на крака и заповяда гъгниво, като изговаряше зле арамейските думи:
