— Могла е, но не го е направила. Старата вещица много внимава кого излага. Погледнете само кой е там. Вземете например детето Багли. Приятелят му Мейуд се измъкнал жив и изтичал при ченгетата. Как в този случай ще отрича убийството? Не го отрича. Превръща го в своя полза и поръчва нов манекен. Същото се отнася и за трите убийства през миналата година. Единият е Дан Дженсън, ченгето. Как ще се преструва, че нищо не се е случило? Ще Ви кажа нещо — той присви едното си око към Гормън. — Има много хора, които изчезват. Повечето ги е прибрал Бобо. Но старата Маги никога няма да ги изложи на показ, ако има начин да покрие истината. Иначе цялата къща щеше да е пълна с фигури на мъртъвци.
Изпи още една дълга глътка бира.
— Снощи изчезнаха четирима души — каза Гормън. — Семейство Крогън, което притежава мотела „Уелкъм Ин“…
— Боже мой!
— И един мой приятел.
Капитан Франк погледна навъсено към бирата.
— Колата на Крогънови бе намерена тази сутрин на пътя за магистралата.
— Значи ги е хванал. Ако бях на Ваше място, нямаше да се надявам да видя приятеля си отново. Нито пък семейство Крогън. Тяхното момиче, и нея ли я няма?
— Да.
Той въздъхна дълбоко.
— Тя беше страхотна. Виждал съм я на плажа. Винаги ми казваше по някоя любезна дума. По дяволите, защо не са били по-разумни? Човек не трябва да се приближава до онази къща! Освен ако не си търси смъртта. Трябва да са знаели това.
— Звярът напуска ли къщата?
— Със сигурност. Освен ако Уик и Маги не хващат жертвите. Погледнете тази двойка и ще разберете, че трудно могат да се справят сами. Навярно Бобо обикаля наоколо, по хълмовете зад къщата и по плажа. Преди дванайсет години едно момиче изчезна от съседната къща — кимна надясно. — Рай, съпругът й, се връща у дома късно вечерта, след като е бил в „Последен шанс“, а нея я няма. Хората решиха, че е избягала, защото Рай я биеше. Но аз знаех, че не е така и му казах. Той ме нарече луд стар отвратяга и ми каза да си гледам работата и да не му се бъркам в живота.
—
— Не, моля Ви — увери го Гормън.
— Много хора го мислят. Ще си променят мнението през следващите дни, когато им поднеса тялото на Бобо.
— Възнамерявате да го убиете?
— Или аз Бобо, или той мене.
— Преследвали ли сте го някога?
— Естествено. Ходил съм и съм му устройвал засади.
Повече пъти, отколкото мога да броя. Но така и не се появи.
— Никога не сте го виждали?
— Нито веднъж.
— Търсили ли сте го в къщата?
— Не. Това би било нарушение на частна собственост.
Гормън овладя напиращата усмивка. Очевидно старецът се страхуваше да влезе в „Къщата на Звяра“.
— По всичко личи, че къщата е най-подходящото място да го намери човек.
Капитан Франк стисна бирената кутия и я хвърли от покрива на автобуса. Удари се в клона на едно дърво и падна на земята.
— Какво ще кажете, млади човече, ако хвърлите един поглед на моя албум?
— Какъв албум?
— Запазил съм всичко. Да, наистина. Ще се изненадате.
— Много бих искал да го видя.
Старият човек намигна.
— Така си и мислех. Вие сте много по-любопитен от другите — отблъсна се от градинския стол и тръгна нестабилно по покрива на автобуса. — Донесете бирата.
Гормън коленичи и видя как Капитан Франк слезе по дървената стълба. В мига, в който мъжът излезе от полезрението му, той извади джобния касетофон. Лентата продължаваше да се върти, но сигурно беше към края си. Старият дядка бе говорил почти час — и каква история разказа! Гормън не можеше и да иска да бъде по-доволен. Всичко се нареждаше в негова полза. Всичко! Пръстите му трепереха от вълнение, когато извади касетата, обърна я и я пъхна обратно. Постави касетофона в джоба и посегна към пакета с бири. Двете останали консерви подрънкваха, докато вървеше внимателно към стълбата.
Приближаваше се до нея с нарастваща тревога. Качването бе достатъчно неприятно, но подозираше, че слизането ще се окаже още по-лошо. Стълбата бе подпряна в задната част на автобуса, а най-високото й стъпало бе на нивото на кръста му. Какво ще стане ако се преобърне!
Гормън Харди, бележитият автор на
Капитан Франк стоеше долу и го наблюдаваше.
— Имате ли нещо против да ми държите стълбата?
Старият човек поклати глава, сякаш съжаляваше Гормън, след това пристъпи към стълбата и я хвана за отвесните прътове.
Ако си такъв юначага, помисли си раздразнено Гормън, защо се страхуваш да проследиш Звяра? Луд стар отвратяга, наистина. И при това страхливец.
Но историята бе златна и страхът на Гормън утихна, докато се чудеше какво ли ще му покаже старецът. Внимателно стъпи на стълбата. Тя леко се заклати. Стъпалата изскърцаха под тежестта му. Почувства слабост в краката си, които се разтрепериха. Но най-сетне постави крак на земята.
— Още сте здрав и читав — каза Капитан Франк.
Гормън се опита да се усмихне. Последва мъжа през струпаните празни бирени кутии по продължение на боядисания автобус.
— Вие ли сте нарисували този стенопис?
— Аз!
— Никога не съм виждал подобно нещо. Мога ли да направя една снимка?
— Заповядайте. Ще вляза вътре и…
