Малкаса Пойнт полностью

— Напълно ли сте убеден, че е работа на Бобо?

— Обзалагам се, че е той.

Гормън кимна. Затвори внимателно албума и се загледа в него.

— Това е много внушителна документация, Франк.

— Винаги съм мислел, че е мой дълг да отбелязвам тези събития.

— Какво ще кажеш, ако ги публикуваш?

— Да ги публикувам ли? — старецът вдигна рунтавата си бяла вежда.

— Искам да напиша твоята история. Познаваш ли списание „Пийпъл“?

— А-ха.

— Аз работя на щат в това списание. Може би си виждал моята статия за Джери Браун? — каза той.

Помисли си, че наскоро трябва да е имало нещо за Браун.

— Не, аз…

— Както и да е. Важното е следното: аз съм стреснат и поразен от това, което ми разказа този следобед, от информацията в този албум, от самото съществуване на чудовищно място като „Къщата на Звяра“, от видимото безразличие на местните власти към нещо, което е верига от изчезнали хора и зловещи убийства в продължение на седемдесет и пет години. С твоя помощ, бих искал да напиша заглавна статия, която разкрива цялата истина. С помощта на обществено мнение, властите ще бъдат принудени да предприемат действия. Историята, разбира се, ще се фокусира върху теб.

Капитан Франк се намръщи, сякаш премисляше.

— Какво ще кажеш?

Той въздъхна.

— Винаги съм имал намерение аз самият да се справя с Бобо.

— Още по-добре. Ако можеш да направиш това, преди да бъде отпечатана статията, ще включим и разказа ти за преследването, и твои снимки с тялото на Бобо.

— Не съм сигурен, г-н…

— Уилкокс. Харолд Уилкокс.

— Не зная, г-н Уилкокс. Идеята звучи добре. Твърде добре. Какво ще трябва да направя?

— Нищо особено. Остави на мен. Вече ми даде достатъчно информация. Естествено, ще трябва да ми предоставиш: албума, поне достатъчно дълго време, за да направя фотокопия на съдържанието. С удоволствие ще ти дам разписка. Наблизо трябва да има някакъв ксерокс…

— В книжарницата „Линкълн“.

— Добре. Ще го направя следобеда и ще ти го върна… — той млъкна. — Ще ти бъде ли удобно утре сутринта?

— Много ми е неприятно да го изпускам от ръце.

— Можеш да дойдеш с мене, ако ми нямаш доверие.

— Въпросът не е в доверието, г-н Уилкокс.

— Мога да се опитам да ти го върна още тази вечер, ако така предпочиташ.

Капитан Франк започна да дъвче долната си устна.

— Какво ще кажеш, ако ти оставя депозит? Да кажем, сто долара. Ще пазиш парите ми, докато ти върна албума. Става ли?

— Това звучи съвсем справедливо.

Гормън извади от портфейла две банкноти по петдесет долара.

— Имаш ли някакъв лист хартия, върху който да напишем разписките?

— Едва ли е необходимо — каза Капитан Франк и взе парите. — Само пазете албума с изрезките. Аз ще пазя вашите пари.

Подадоха си ръце.

С албума, стиснат под мишница, Гормън напусна автобуса. Докато караше през града, забеляза книжарницата „Линкълн“. Усмихна се и продължи пътя си.

Тайлър седеше на ръба на леглото и си обуваше един чорап. Тъкмо го закопчаваше за жартиера на черния кола, когато някой почука на вратата.

— Кой е? — провикна се тя.

— Аз съм — беше Ейб.

— Един момент — Тайлър бързо започна да си обува друг чорап. — Сам ли си?

— Съвсем сам.

— Горкият!

— Така е!

Тя приключи с чорапите и хукна към вратата. Отвори и скри зад нея. Ейб влезе в стаята.

— Много си бърз — каза тя и затвори вратата.

За десетте минути, откакто излезе, се бе преоблякъл морскосин панталон и светлосиньо поло. Тайлър бе успяла изсуши косата си и да започне да се облича.

— Защото не можех да стоя сам далече от теб — отговори той.

Тайлър се гушна в него и го целуна. Ръцете му опипа гърба й, спряха се на голото й дупе и я придърпаха към него.

— Имаш хубаво бельо.

Ейб докосна с пръсти каишката на колана с жартиерите.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Тайлър.

Притисна се силно, защото я връхлетя мисълта за Дан.

Дан, който й бе подарил първия комплект, увит в празнична хартия, докато пиеха коктейли в ресторанта „Белият кит“ на рибарския кей. Коланът бе червен и украсен с дантели. Беше го допълнил с чифт тънки чорапи. Без да я моли, Тайлър се бе извинила за момент и бе отишла в тоалетната да ги обуе веднага. А сега беше мъртъв и обезобразеното му тяло бе изложено, не тялото му — припомни си тя — а восъчна фигура.

— Какво има? — прошепна Ейб.

Тайлър сви рамене.

— Не зная.

Той я хвана за ръцете и леко я отстрани. Вгледа се в очите й.

— Аз зная какво ме притеснява — каза той.

— Какво?

— Утрешният ден.

Тя охна.

— Не искам да се разделяме.

— Можем да останем още един ден.

— Бих искал, но това означава само едно отлагане.

— Хайде да продължим да отлагаме — каза Тайлър със свито гърло.

Очите й засмъдяха, след това се насълзиха. Сведе глава и сълзите започнаха да се търкалят по бузите й.

— Кога трябва да започнеш работа?

Тайлър сви рамене.

— Трябва ли да се връщаш на работа?

Тя го погледна и попита:

— Искаш да гладувам ли?

— Не. Желая да дойдеш с мен.

— Наистина ли?

— Да. Аз… мисля, че ти и аз… предполагам, че това се нарича… Тайлър, обичам те.

— О, Ейб! — хлипайки, го обгърна с ръце. — Толкова много те обичам.

Дълго време стояха прегърнати. Когато спря да плаче, Тайлър изтри очите си в рамото на ризата му и го целуна.

— Добре, решихме… — каза той.