— Себастиан е бил на четири, Мерин. Децата на тази възраст тръгват накъдето си поискат. — Саймън звучи точно толкова изтощен, колкото и изглежда. — В деветдесет и девет процента от случаите те просто се изгубват, но после ги намираме. Не е твоя вината. Него го няма, защото някой друг го е взел. Похитителят го е взел.
Той се обръща към Лайла, която плаче без глас:
— И твоят бивш също е похитител. Мислила си, че Девън е в безопасност в училище. Защото точно това е работата на училището — да го пази. И те са го пазили, до онзи ден. Закъснението ти е нямало да промени нищо. Ако беше отишла навреме тогава, то баща му сигурно щеше да го отвлече някой друг път.
В продължение на няколко секунди всички прехвърлят думите му в главата си. Не е нещо, което сами не са си казвали и преди, но да го чуят от друг, помага. Дори и само за малко.
Мерин хвърля поглед към Джейми, която не е реагирала досега. Това я кара да се запита какъв коктейл от антидепресанти пие най-новото им попълнение.
— Десет минути почивка — обявява Франсис и изчезва с пакета цигари през задната врата, преди някой успее да каже нещо.
Саймън се отправя към мъжката тоалетна. Лайла, подсмърчайки, си проправя път към дамската. Мерин също трябва да ползва тоалетната, но в магазина има само една женска тоалетна, а тя знае, че на Лайла ѝ трябва малко време да остане насаме, за да се успокои. Джейми се изправя и се протяга, след което се отправя към масата с поничките; разглежда какви видове има и избира една с кленов сироп. Тези ли ще са ѝ любимите, чуди се Мерин. Ще се задържи ли достатъчно, че да ѝ станат любими?
Защото тази група е ужасна. Как точно я беше нарекъл Сал?
О, да, група за
Саймън е прав за похитителите. Себастиан беше само на три, когато през уикенда на Четвърти юли в увеселителния парк „Земята на чудесата“ се отскубна от майка си и избяга. Последваха петте най-дълги минути от живота ѝ, но един непознат го доведе обратно при нея. Защото мъжът беше видял, че момченцето се е загубило в оживен увеселителен парк и се беше заел да върне изгубеното дете при майка му. Защото този непознат не беше нито похитител, нито педофил, или пък убиец.
Непознатият, който ѝ беше взел Себастиан, от друга страна, беше похитител. Дали беше видял малкия да се лута сам и беше решил, че това е златната възможност да отвлече малко момче, или беше планирал всичко от преди това, нямаше значение — непознатият беше похитител, защото
Шестнайсет месеца по-късно все още ѝ е трудно да го разбере. Себастиан беше едва четиригодишен, но беше умно дете. И Мерин, и Дерек му бяха обяснявали много пъти колко е опасно да говори с непознати, че никога не трябва да взема играчки и храна, нито каквито и да е други подаръци, преди да попита мама и татко. Това го беше научил още в предучилищната група, а после го обсъждаха вкъщи.
Но онзи е бил Дядо Коледа. Децата са научени да обичат Дядо Коледа, да си говорят с него, независимо дали се страхуват, или притесняват от него. Научени са да сядат в скута на проклетия дърт елф и да му казват какво искат за Коледа. В замяна ги възнаграждават със захарно бастунче. Получават награда, задето се доверяват на един непознат.
Лайла се връща; очите ѝ са зачервени и подути, но тя е спокойна. Деликатно стисва ръката на Мерин, когато отива да си сипе още кафе, защото това е нейният начин да се извини. Мерин ѝ отвръща с усмивка, което пък е нейният начин да приеме извинението. Двете познават тихите си жестове — правят ги всеки месец.
Когато Мерин се връща от тоалетната, Франсис отново седи на мястото си. Сега започва да разказва за кошмарите си за Томас. Чували са за тях и на предишните събирания, но изглежда, сега нещата се влошават: нощем Франсис се буди запъхтяна и задъхана, обляна в пот; стомахът ѝ е свит на топка.
— Снощи го сънувах, половината му лице сякаш беше смачкано от бой. — Тя потреперва, щом си припомня съня. — Очната му ябълка висеше от ямката на окото, скулите му бяха оголени, сякаш кожата е била изтръгната…
— Франсис. — Лайла затваря очи, но Саймън ѝ прави знак да мълчи. Джейми се навежда напред, заинтригувана.
— … и той посяга към мен; аз грабнах ръката му, но беше студена. — Лицето на Франсис се изкривява от болка и това кара всички да се разтревожат.
Обикновено тя е голям стоик, не показва почти никакви емоции, още по-малко пък си позволява да скърби пред други.
— Имам чувството, че… Имам чувството, че той се опитва да ми каже, че е мъртъв. И че трябва да го пусна да си отиде.
— Франсис — казва Лайла отново, бавно и задъхано. — Франсис, не.
И ето го момента. Ще загубят Франсис.
Надеждата трае известно време и би те съпътствала донякъде. Тя е едновременно благословия и проклятие. Понякога е всичко, което имаш. Дава ти сила да продължаваш, когато нищо друго не те крепи.
