Но надеждата може също да бъде и ужасяваща. Кара те да искаш, да чакаш, да си пожелаваш нещо, което може никога да не се случи. Тя е като огромна стъклена стена, която стои между това къде си и къде искаш да бъдеш. През нея можеш да видиш живота, който искаш, но не можеш да имаш. Ти си риба в аквариум.
— Чаках девет години. — Гласът на Франсис трепери. — Няма причина да вярвам, че Томас ще се върне. Може би е избягал. Дори да приема, че си е тръгнал по собствено желание, той не беше силно момче. Беше на петнайсет. Не беше умен. Едва ли е оцелял сам толкова време.
Франсис се изправя. Очите ѝ са сухи, но ако за плача сълзите не са задължителни, то спокойно можеше да се каже, че Франсис ридае.
— А и щеше да ми се обади. Щеше някак да ми каже, че е добре. Сега би трябвало да е на двайсет и четири години. В сънищата ми е все още на петнайсет. Никога не порасна. Не знам колко още бих могла… бих могла…
Лайла скача от стола си и отива при Франсис преди Мерин. Прегръща силно тази ридаеща без сълзи жена. Мерин прегръща и двете. Усеща Саймън зад себе си, но когато поглежда през рамо, вижда, че не е Саймън, а Джейми — новодошлата, която плаче тихо в съпричастност с тъгата и болката на Франсис. Саймън се присъединява след няколко секунди.
Окончателното примирение не се постига никак лесно, независимо дали получиш новини, или го постигаш сам. Може би сега Франсис ще започне да се възстановява.
Когато се пускат едни други, очите на Мерин срещат очите на Саймън. Може да познае какво си мисли. Трябва да си намерят ново място за тяхната тъпа, безсмислена така наречена група за взаимопомощ. Когато срещата приключва няколко минути по-късно, четиримата си вземат сбогом с Франсис и излизат навън. Колата на Джейми е до тази на Мерин и те едновременно щракват дръжките на вратите си.
— Наистина ужасно, нали? — казва ѝ Мерин. Не такава първа среща би пожелала на новодошъл в групата и няма да се изненада, ако повече не види другата жена на сбирките.
— Така е. — Гласът на Джейми е по-нежен, отколкото е очаквала, почти момичешки. —
На качване в колата Мерин си напомня за пореден път, че понякога само чуждата болка може да направи твоята по-поносима.
Имейлът от частния детектив я кара да замръзне на място.
В продължение на седем секунди Мерин не може нито да помръдне, нито да си поеме въздух. Току-що е излязла от банята и по мраморната тоалетка капе вода от косата ѝ, когато се навежда напред и се взира в името на Ванеса Кастро, изписано на телефона ѝ. Полето с темата на имейла е празно.
Знае, че са седем секунди, защото ги брои. Когато стига до петата, тя се сеща, че Ванеса Кастро не би ѝ изпратила имейл, ако новините са лоши. Не би ѝ казала по такъв начин, че синът ѝ е мъртъв. Когато стига до седем, Мерин издишва, отваря имейла и започва да чете. Само две изречения са.
Здрасти, имаш ли време да се видим тази сутрин? Ще съм в офиса си към 10.
Иска да се срещнат? О, господи! Каквато и ужасна новина възнамерява да ѝ каже, частната детективка иска да го направи лично.
Няма протокол, по който да ѝ поднесат новините, свързани със Себастиан, стига да има такива. Никога не са обсъждали този въпрос. Ванеса Кастро беше споменала само, при това мимоходом, че ако разбере нещо важно, незабавно ще се обади на Мерин.
С треперещи ръце, Мерин отговаря:
Ще дойда. — ММ
Четиристотин осемдесет и шест дни. Днес ли ще бъде денят?
Не може да е днес. Срещата им е в десет, а сега е едва осем и половина. Ако частната детективка искаше да ѝ съобщи, че синът ѝ е мъртъв, то тя нямаше да накара Мерин да чака цели деветдесет минути, за да го научи.
И все пак, може би щеше да го направи. Може би така се процедира. Ако синът ѝ е мъртъв, какво значение има дали ще го научи сега, или след час и половина?
Мерин се приготвя и се опитва да се разсее. Подрежда стаята, преди да излезе. Днес Даниела ще почисти, но това не значи, че жената трябва да събира дрехи от пода или да оправя леглото. На Мерин не ѝ отнема много време; чаршафите от страната на Дерек са все още изпънати. Докато се опитва да направи възглавницата още по-пухкава, на Мерин ѝ хрумва, че няма представа в колко часа ще се прибере съпругът ѝ от командировка тази вечер. В кратките си съобщения преди лягане той никога не уточнява. Но и тя никога не пита. Той не ѝ беше предложил да вечерят заедно. Тя пък не му беше предложила да сготви.
Ето това са те сега. Живеят паралелен живот, един до друг през повечето време, но никога не намират пресечна точка.
Когато минава покрай стаята на Себастиан, Мерин поставя ръка на вратата. Прави го всеки ден, само за секунда. На Даниела не ѝ е разрешено да чисти там.
