Джеф се съгласява и изпива приспивателното, което Барни е дал на Даян. Събужда се в дървен сандък, заровен някъде в близката гора. Бързо осъзнава, че няма къде да избяга и че ще умре точно както Даян — задушавайки се в малък, тъмен ковчег, от който никой не може да чуе виковете му. Че никой няма да разбере какво се е случило с него.
Филмът беше зловещ и Мерин сънува кошмари цяла седмица.
Ето че се беше превърнала в Джеф наистина. Ако Дядо Коледа се появеше на прага ѝ и ѝ предложеше отговори за това какво се е случило с детето ѝ с уговорката, че трябва да изпие чаша с приспивателни, Мерин без колебание щеше да я изгълта на един дъх.
Всичко беше по-добре от това да не знае.
Когато детето ти изчезне, остава само една огромна отворена и инфектирана рана. В някои дни можеш да вземеш обезболяващи, да сложиш лепенка и да продължиш със задълженията си, но раната никога не заздравява. Постоянно набира и след най-нежното докосване може да започне да кърви отново.
Мерин продължава да лежи. Трябва да започне да се движи. Поглежда към другата страна на леглото. Страната на Дерек. Възглавницата, върху която бе спал снощи, беше все още там, напомняйки ѝ, че рано сутринта е заминал за Портланд. Беше го решил в последния момент, преди да легнат. Налагаше се да успокои група мрънкащи инвеститори.
— Няма да ме има само един ден — беше ѝ казал, но мислите ѝ веднага се насочиха към Макензи. — Полетът е в осем, значи трябва да тръгна оттук в шест. Ще се прибера за вечеря. Искаш ли да дойдеш? Имам насрочени срещи през целия ден и ще трябва да заведа инвеститорите на обяд, но можеш да се присъединиш към нас, ако искаш. После може да излезеш по магазините. Нали помниш, че в Орегон няма ДДС.
Мерин се изкиска.
— Това значи, че трябва да стана в пет сутринта. Предпочитам да си поспя и да си платя ДДС-то.
Поканата му обаче я накара да се почувства малко по-добре. Колко време щеше да ѝ отнеме, докато спре да се съмнява в Дерек и да се пита какво прави, когато не са заедно? Колко време щеше да отнеме, докато Макензи Ли бъде заличена от паметта ѝ?
Мерин се изправя в леглото, когато телефонът ѝ иззвънява. Поглежда кой я търси и решава да вдигне.
— Още ли не си станала?
— Не.
— С какво си облечена?
— Млъкни, перверзнико!
Той се засмива:
— Как беше погребението?
Не знае защо каза на свой приятел, а не на съпруга си, че ще отиде на погребението на сина на Франсис, но съвсем скоро щеше да се наложи да разбере каква е причината. Просто в момента не може да си позволи да разчовърка толкова дълбоки и емоционални теми.
— Тъжно, разбира се. — Тя става от леглото и тихо отива в банята. — Но Франсис изглеждаше спокойна. Малко по-добре дори.
— По-добре?
Мерин се взира в отражението си в огледалото и прокарва пръсти през заплетената си коса.
— Някак… облекчена? Поне така мисля. Получила е отговори на въпросите си. Може да го погребе, да го оплаче и да се опита да продължи напред. Мисля, че това беше нейният шанс да обърне страницата.
Първоначално той не казва нищо.
— Не знам как да отговоря — признава Сал. — От една страна, се радвам, но от друга…
— Да.
Удобна тишина се настанява помежду им. Мерин осъзнава, че Сал шофира, но преди да успее да го попита къде отива толкова рано, той казва:
— Мислиш ли, че и ти би се чувствала по същия начин? Ако отговорите, които получиш са… като нейните.
— Не — отговаря светкавично Мерин. — Мога да си представя как се чувства Франсис, но аз не бих реагирала така. Може би, защото Себастиан е толкова мъничък… — Тя спира, осъзнавайки, че все още говори за сина си в сегашно време. — А може би, защото знам, че аз съм виновна за изчезването му, защото аз съм причината той да не е тук с мен.
— Трябва да спреш да се самообвиняваш, Мер. Понякога ми се иска…
— Какво? Хайде, изплюй камъчето.
— Понякога ми се иска и ти да знаеш какво му се е случило, дори и да е… За да може да продължиш напред, като Франсис…
— Но аз не съм Франсис — отговаря му. — Трябва да разбера какво му се е случило, но ако някога науча, че момченцето ми е мъртво, ще го последвам.
— Все още ли мислиш така? — Сал се натъжава. — Все още се чувстваш по този начин?
Мерин не е сигурна как са повдигнали темата, нито пък защо изобщо продължават този разговор. Не си е изпила кафето дори! Но ако Сал иска да чуе истината, тя няма да му я спести:
— Не искам никога да видя сина си в ковчег, Сал. Не искам да организирам погребението му. Разбира се, че искам да знам какво му се е случило, защото незнанието е кошмарно. Но ако разбера, че е мъртъв, още на другия ден ще скоча от някой мост.
— Предполагам някак знаех, че така ще отговориш. — Той е още по-разстроен. — Реших да попитам, защото може би… Може би погребението вчера някак е променило мнението ти.
— Къде отиваш, впрочем?
— В Просър.
— Пак ли? — Мерин сяда на тоалетната чиния. Дори Сал да я чува, то той не коментира. — Три пъти за една седмица? Всичко наред ли е с Лорна?
Мерин мислено преминава през всички болести, от които страда майката на Сал. Просър е на три часа път от Сиатъл, а колата на Сал е доста стара и с голям километраж.
