След това Полукс свали пръстена от дясната му ръка. Всеки ръкоположен кардинал получаваше в дар златен пръстен от папата. Целуването на пръстена беше знак на уважение. Той го нахлузи на своя пръст. После кимна.
Двамата бутнаха голото тяло на Кастор през ръба; трупът падна с глух удар. Мъжете се спуснаха обратно долу по въжето, за да приключат с погребението. Не точно краят, който неговият брат си бе представял. Кастор си бе мечтал един ден тленните му останки да бъдат положени в основите на „Свети Петър“ наред с другите папи.
Няма да стане, каза беззвучно Полукс. Или поне не точно така, както брат му го беше намислил.
Люк седеше в арестантската килия. Позната територия. Колко ли такива бе удостоявал с присъствието си през годините?
Дрехите му бяха още мокри от второто потапяне в морето. Беше взривил яхтата с малката си лодка, убивайки и четиримата на борда. Пристанищната охрана бе реагирала на експлозията и го бе извадила от водата заедно с четирите трупа, макар да се бе опитал да им се изплъзне в тъмното.
По дяволите тези уреди за нощно виждане!
Толкова по-лесно щеше да му бъде сега, ако просто бе изплувал незабелязано на брега. Местните не бяха особено услужливи. В повечето случаи бяха просто досадни. Ужасно досадни. Както сега. Беше парирал всичките им въпроси със старото и изпитано „Нищо не съм чул, нищо не съм видял, нищо не знам“ на сержант Шулц. Обожаваше „Героите на Хоган“. Каза им само, че работи в Министерството на правосъдието на САЩ. И името на прекия си ръководител: Стефани Нел. С молба да й се обади. Която бе удовлетворена.
Люк накратко й бе обяснил сегашната си дилема и тя му бе казала да мълчи и кротува. Никакъв проблем. Но оттогава бе минал повече от час, без нещо да се случи. И той бе използвал времето, за да разсъждава.
Стоманената врата срещу килията му изтрака и пред решетките застана някакъв мъж. Той го позна, беше го видял в тайната квартира. Кевин Хан, шефът на малтийската служба за сигурност. И не изглеждаше никак щастлив.
— Разговарях със Стефани Нел — каза Хан. — Тя ми каза за случилото се с Лора. Открихме трупа й заедно с този на заместник-началника на Ведомството точно където казахте. — Той насочи пръст към гърдите му. — Вие сте убили четирима души, господин Даниълс. Не се намирате в Съединените щати. Убийствата тук са рядкост. А само през последните дванайсет часа имаме седем.
Люк стана и се обърна с лице към досадника. Не беше в настроение да слуша лекции. Лично Малоун му бе казвал неведнъж:
— Аз съм агент на американското федерално правителство, изпратен със задача. Веднага ме извадете оттук.
— Вие сте един нахалник.
— Наричали са ме и с по-обидни неща.
През последния час много мисли бяха минали през главата му. Особено за онова, което му бе казала Лора при първия им разговор. Когато Люк я бе попитал кой й е казал, че е на острова.
— Откъде разбрахте, че съм изпратен тук? — попита той Хан.
— Кой казва, че съм разбрал?
— Вашата мъртва агентка. Какво правихте със Спаня в онази тайна квартира?
— Едва ли очаквате да ви отговоря.
— Всъщност очаквам.
— Трябва да тръгваме.
— Това не е отговор.
— Друг няма да получите.
Но на Люк не му трябваше отговор. Той вече бе заключил, че през цялото му познанство с Лора Прайс минава една константа и тя е този мъж — нейният шеф. Беше планирал да проучи този клоун веднага след като се измъкне от тук. Но Стефани му бе спестила труда.
— Вие всъщност работехте за Спаня — заяви той.
В очите на мъжа пробягна сянка на разкаяние.
— Направих грешка. Работата се оказа по-заплетена, отколкото си мислех. — Хан замълча, после продължи: — Спаня ме помоли да му помогна. Изложи ми убедителни аргументи и аз приех.
— Очевидно и двамата сте подценили опонентите си. Които и да са били те.
— Все още се опитваме да идентифицираме четиримата от яхтата.
— Лора и човекът от Ватикана казаха, че са били членове на Тайното братство.
— Това би било невероятно. То е разформировано преди два века.
— И двамата ми изглеждаха доста убедени, че все още съществува. А няколко такива се опитаха да ме изхвърлят през един прозорец.
— Вашата шефка беше доста пестелива на думи, когато ми позвъни, за да ме информира за вас. Имате ли нещо против да ми кажете какво става всъщност?
— Знам колкото и вие.
Което не беше далече от истината. Но ако Стефани си беше мълчала, и той щеше да стори същото.
— Тя ме помоли да уредя освобождаването ви — каза Хан. — И аз току-що го направих.
— Оценявам го. Ще ми е нужна и кола.
— Може и това да се уреди. Къде смятате да ходите?
— Да си върша работата — даде Люк стандартния отговор.
