— Може. Но никога няма да знаем със сигурност. Наполеон, все още заточеник, умира през хиляда осемстотин двайсет и първа. Папата — две години по-късно. Най-вероятно Светият престол през цялото време е смятал, че Константиновият дар е бил притежание на Наполеон, а разкриването му е било толкова опасно за тях, че са се опитвали да го умилостивят.
— А така ли е било?
— Не, но Наполеон е бил добър лъжец, като се е възползвал от две възможности, предоставили му се при разграбването на Ватикана. Освен това е плячкосал и Малта.
Малоун усети как го обзема любопитство.
— Църквата знаела ли е, че Ностра Тринита се е загубила още с нахлуването на Наполеон в Малта?
— Естествено. Но по онова време никой не е имал представа къде е била скрита. Сега знаем, че човекът, който я е укрил, е бил екзекутиран и е отнесъл тайната в гроба.
— И сега вашият брат я издирва, така ли? — попита Стефани. — Също и Спаня.
— Така мисля.
— Вие така и не ми обяснихте защо от Тайното братство току-що се опитаха да ме убият.
— Много просто — отвърна Гало. — Защото британците са ги помолили да го направят.
— Той е прав. Джеймс Грант е мошеник — заяви Стефани.
— А Мусолини? — попита Малоун. — Как се вписва в цялата картина?
— Това е именно причината моят брат и архиепископ Спаня да играят в един отбор.
Люк размишляваше колко бързо се променят нещата около него.
Първо бе висял във въздуха, после се бе изкъпал в Средиземно море, бяха го хвърлили в тъмница, полицаи го бяха нападнали, а сега се намираше в апартамент в сърцето на Валета, отведен там от началника на разузнаването на Ватикана в компанията на агент от малтийските служби за сигурност. Не знаеше вече кого да слуша и на кого да вярва. Лора Прайс, която го бе предупредила да бяга колкото може по-надалече, сега очевидно работеше за врага.
— Намираме се близо до стария Дворец на Инквизитора — каза Спаня. — Каква длъжност, а? Назначаван от папата и изпращан тук, за да изкоренява ересите и всичко противоречащо на католическата вяра. Имал е последната дума. Ето такава длъжност би ме зарадвала.
Люк огледа тясното жилище. Само три помещения, поосвежени от пъстри завеси, с мебели, изглеждащи твърде големи за размера на стаята. Никакви снимки, поставки за свещи или джунджурии. Нищо лично. Тук не живееше никой, поне не постоянно. Като агент той бе отсядал в достатъчно тайни квартири, за да ги разпознава по вида им.
— Ваше ли е това местенце?
— Нашите хора го ползват.
При пристигането им Люк бе забелязал на фасадата нещо странно — един барелеф, изсечен в ерозиращата каменна фасада, над чифт покрити с капаци прозорци. Изобразяваше човешко око между две брадви. Спаня му обясни кой бе живял преди много време в тази сграда. Палачът.
Едва ли беше съвпадение, че заемащият тази незавидна длъжност е живял в близост до Двореца на Инквизитора.
Чу се избръмчаване. Спаня извади от джоба си телефон и излезе, за да говори спокойно.
— Би ли ми казала какво става тук? — попита Люк Лора.
— Спаня ми каза, че знае за присъствието на кардинал Гало на острова и че ситуацията е под контрол.
— И ти му повярва?
— Когато се качихме в колата, позвъни на шефа ми и той ми нареди да му съдействам. Бас държа, че твоята шефка ще ти нареди същото.
Само че това бе трудно да се докаже, откакто телефонът му беше удобно унищожен.
— Твоят телефон още ли е у теб?
— Спаня го взе.
Естествено.
— Значи ние сме изолирани, докато папският шпионин контролира потока на информацията? Това не е добре. По много причини.
Люк пристъпи до прозорците, вдигна завесите и погледна към пустата улица два етажа по-надолу.
Спаня се върна и затвори вратата след себе си.
— Първо, нека сме наясно. Можете да си тръгнете по всяко време.
— А защо тогава сме в този затвор?
— Както видя, местните нямат добро мнение за теб.
— Благодарение на теб.
— За твое съжаление, така е. Бих желал да не намесвам мои хора. В момента ситуацията е хаотична и времето ми е изключително ценно, а повечето от хората ми подготвят Ватикана за конклав.
— А какво става с Котън Малоун?
— Това бе предметът на обаждането. По всичко личи, че господин Малоун е вън от опасност. Твоята шефка в момента е при него, както и временният началник на хоспиталиерите.
Люк определено се оказваше намесен в нещо далеч по-голямо, отколкото бе очаквал. Това беше очевидно. И трябваше да продължава напред без оглед на рисковете. Някои биха нарекли това глупост. Но за него беше работа.
— Моят човек през последните два часа е с кардинал Гало — каза Спаня. — Исках да го задържи, за да използваме времето за решаване на един по-належащ проблем.
Люк нямаше търпение да чуе какъв.
