Е, добре… Придай му сега приличен вид, след като го направи.
Как?
Хубав въпрос. Можех да изтрия спомените й за събитието и да вмъкна на тяхно място някаква друга история — изтичане на газ може би — за това, което се бе случило, заедно с внушението тя да я приеме. Мога да го сторя. Може би това ми е най-лесно.
Негодуванието ми изведнъж избледня и бе заменено с нещо друго, когато разбрах, че не искам да постъпя така. Това, което действително исках, бе да сложа край на самотата си. Тя ми имаше доверие. Чувствах, че и аз мога да й се доверя. Исках да имам с кого наистина да разговарям.
Когато тя отвори очи, сложих чаша кафе в ръцете й.
— Наздраве — казах аз.
Тя впери поглед в мен, а след това бавно завъртя глава и огледа все още видимите поражения в стаята. Ръцете й затрепериха. Но сама остави чашата на малката странична масичка, вместо да ми позволи да я взема. Огледа ръцете си от китките до раменете. Опипа лицето си.
— Добре си — казах аз.
— Как…?
— Това е историята — казах аз. — Научи я в движение.
— Какво беше онова нещо?
— То е част от нея.
— Добре. — Тя хвана чашата си по-здраво и отпи от нея. — Нека да я чуем.
— Ами аз съм магьосник — заговорих аз, — пряк потомък на древните магьосници от Атлантида.
Замълчах. Чаках въздишка или възражение. Не последва нищо.
— Научих тези работи от родителите си — продължих аз — преди много време. Основата на всичко е маната, вид енергия, която се открива в различни предмети и на различни места. Някога светът е бил пълен с нея. Тя е била основата на цялата култура. Но е била и като всички останали ресурси. Един ден е свършила. Тогава магията си е отишла. По-голямата част. Атлантида е потънала. Създанията на магията залиняват, измират. Променя се цялата структура на света, което го кара да изглежда много по-стар, отколкото е в действителност. Старите богове си отиват. Магьосниците, хората, които са управлявали маната, за да правят магии, направо са извън играта. Следват наистина мрачни епохи, преди да започне да се развива цивилизацията такава, каквато я познаваме от историческите книги.
— И тази мощна цивилизация не е оставила никакви сведения за себе си, така ли? — попита тя.
— С изчезването на магията настъпват преобразованията. Сведенията за нея са пренаписани и са превърнати във вкаменелости, напомнящи истински камъни — разпилени и изменени под влиянието на морето.
— Ако за момент приемем, че всичко това е така — тя отпи от кафето си, — щом силата е изчезнала, ако не е останало нищо, с което да се възстанови, как можеш да бъдеш магьосник?
— Ама тя не е изчезнала напълно — възразих аз. — Съхранили са се малки източници, появили са се някои нови и…
— … и вие се борите за тях ли? Тези от вас, които са останали?
— Не… не съвсем — казах аз. — Виждаш ли, не сме толкова много. Нарочно ограничаваме броя си, та никой да не остане гладен.
— Гладен ли?
— Образно казано. Имам предвид да получаваме достатъчно мана, за да съществуваме, да забавяме стареенето, да бъдем здрави и да се радваме на хубавите неща.
— И можете да се подмладявате с нея? На колко години си?
— Не задавай неудобни въпроси. Ако магията ми свърши и не намеря повече мана, бързо ще си отида. Но ние можем да улавяме материала, да го заключваме, да го задържаме, когато попаднем на енергиен източник. Силата може да се съхранява в някои предмети или — още по-добре — да се заключва в някои заклинания, като например да набереш всички цифри на телефонен номер без последната. Магията, която поддържа нечие съществуване, винаги е наша първа грижа.
Тя се усмихна.
— Трябва да си използвал много от нея за мен.
Погледнах настрани.
— Да — отговорих.
— Значи не би могъл да зарежеш всичко, да станеш нормален човек и да продължиш да живееш?
— Не.
— Тогава какво беше онова нещо? — попита тя. — Какво стана тук?
— Един враг ме нападна. Но оцеляхме.
Тя отпи голяма глътка от кафето си, облегна се и затвори очи. После попита:
— Ще се случи ли отново?
— Може би. Ако го допусна.
— Какво искаш да кажеш?
— Това беше повече предизвикателство, отколкото решително нападение с пълна сила. На врага ми накрая започва да му омръзва да си играе и иска да приключи веднъж завинаги.
— И ти ще приемеш ли предизвикателството?
— Нямам избор. Освен ако не смяташ да чакаме тук пак да се случи нещо такова, но по-завършено.
Тя леко потрепери.
— Съжалявам — казах аз.
— Имам чувството, че и аз може би ще съжалявам — заяви тя, като допи кафето си, прекоси стаята, застана до прозореца и погледна навън, — преди това да свърши.
Обърна се, вторачи се в мен и попита:
— Какво ще правим по-нататък?
— Ще те отведа на безопасно място и за известно време ще се махна — казах аз. Струваше ми се приемливо да добавя последните думи, макар че се съмнявах дали някога ще я видя отново.
— Как ли пък не! — обади се тя.
— А? Какво искаш да кажеш? Искаш да си в безопасност, нали?
— Ако твоят враг смята, че имам някакво значение за теб, аз съм уязвима, така поне ми се струва — отвърна тя.
— Може би…
