— Права си — отговорих. — Но и не мисля да го правим. Като му дойде времето, ще се появи нещо друго.
— Какво искаш да кажеш?
— Почакай и ще видиш.
Вървяхме няколко километра, без да срещнем никого. Пътят беше топъл и прашен, от време на време земята потреперваше. Скоро почувствах прилив на мана и се отправих към него.
— Хвани ме за ръката! — казах аз.
Изрекох думите, необходими да ни издигнат на няколко стъпки над каменистия терен. Тогава се плъзнахме напред, а силата около нас нарастваше с приближаването ни към целта. Работех с по-голямата част от нея, за да увелича скоростта на придвижването ни и да уплътня защитния екран, който ни предпазваше от горещината и от летящите отломки.
Небето потъмня от пепел и дим много преди да започнем да се изкачваме. Склонът беше полегат отначало, но постепенно се издигаше все по-стръмно нагоре. Разработвах различни частични магии, нападателни и защитни, като опаковах големи количества енергия и ги държах само на дума, само на жест от себе си.
— Посегни, посегни и пипни някого! — мърморех си, докато видимият свят идваше и си отиваше с преминаването на мътните облаци.
Налетяхме на зона, където щяхме да се задушим, ако не бяхме защитени. По това време шумовете вече се бяха засилили. Извън защитата ни трябва да беше станало доста горещо. Когато най-после стигнахме до ръба, край нас излитаха тъмни силуети, светкавици вилнееха сред облаците. Напред и надолу сред експлозиите непрекъснато вреше нажежена, кипяща маса.
— Добре! — извиках аз. — Ще заредя всичко, което съм донесъл със себе си, и ще влея още енергия в целия запас от магии! Настани се удобно!
— Да. — Тя облиза устни, вперила поглед надолу. — Така ще направя. Ами твоят враг?
— Досега не съм видял никого, а и наоколо има твърде много мана, за да успея да доловя вибрациите. Ще си отварям очите и ще се възползвам от ситуацията. Ти също гледай.
— Хубаво — каза тя. — Това е съвсем безопасно, нали?
— Колкото и движението в Лос Анджелис.
— Чудесно. Наистина успокоително — отбеляза тя, когато край нас профуча огромен скален отломък.
След това се разделихме. Оставих я облегната на издатина в скалата с нейната защитна магия, а аз се отдалечих надясно, за да изпълня ритуал, който изискваше по-голяма свобода на движенията.
Тогава фонтан от искри се издигна във въздуха пред мен. Нямаше нищо необичайно, докато не разбрах, че се носи необикновено дълго. След известно време ми се стори, че трябва вече да се е разпръснал…
— Феникс, Феникс, гори ярко! — думите проехтяха покрай мен, заглушили грохота на самия ад.
— Кой ме вика? — попитах.
— Кой има най-сериозната причина да ти стори зло?
— Ако знаех, нямаше да питам.
— Тогава търси отговора в ада!
Връхлетя ме огнена стена. Изрекох думите, които усилваха защитата ми. Въпреки това се олюлях, когато той ме удари. Да отвърна с удар беше твърде сложно, като се има предвид съвсем нематериалната му природа.
— Добре, до смърт! — извиках и призовах удар на мълния там, където се въртяха искрите.
Обърнах се и закрих очите си, за да се защитя от блясъка, но през кожата си все още усещах присъствието му.
Защитната ми обвивка продължаваше да се тресе, когато примигнах и погледнах напред. Въздухът пред мен моментално се проясни, но всичко наоколо изглеждаше някак по-тъмно и…
Едно същество — груба човекоподобна фигура от полувтвърдена лава — бе обвило ръце около мен и силно ме притискаше. Магията ми издържаше, но се бях озовал на ръба на кратера.
— Не става! — Опитвах се да разтворя съществото.
— Как ли пък не! — разнесе се глас отвисоко.
Бързо разбрах, че формите от лава са защитени срещу простите трикове, които им прилагах. Добре, тогава ме запрати долу. Аз пък ще левитирам. Феникс ще възкръсне отново. Аз…
Пристъпих през ръба и полетях надолу. Но възникна проблем. Сериозен.
Разтопеното създание беше залепнало за защитната ми обвивка. Магията си е магия и науката си е наука, но има и съответствия. Колкото по-голяма маса искаш да придвижиш, толкова повече енергия изразходваш. Така че падах в бушуващата дупка изненадан и напук на левитационната магия, която би ме издигнала високо, ако не бях толкова натежал. Незабавно се заех с магия, която да ми придаде по-голяма плаваща плътност.
Но щом свърших, видях, че нещо ми противодейства — друга магия, която, докато падахме, продължаваше да увеличава масата на моето бреме посредством абсорбция. Като се изключи малкото пространство между стъпалата ми, откъдето виждах кипящото езеро от пламъци, бях обкръжен от разливащата се маса на създанието. Успях да измисля само един възможен начин за бягство, без да знам дали ще имам време да го приложа.
Заех се с магията, която можеше да ме превърне във вихрушка от искри като тази, която преди това бе приел моят противник. Когато я завърших, освободих се от защитната си обвивка и излетях.
Навън през долното отверстие, толкова близо до мехурчестата повърхност, че бих се изплашил, ако при тази трансформация умът ми не бе станал нещо статично и уравновесено.
