Маскарад полностью

Леля Ог не можеше да познае дали се е случило нещо особено или операта продължава, само че по друг начин.

— На ваше място щях да й разхлабя корсета — подхвърли мимоходом.

— Какво говорите, мадам, и тази паника ни стига!

Леля се премести при интересна тълпа от цигани, благородници и работници.

Вещиците са любознателни по занаят и любопитни по характер. Тя се вмъкна в гъмжилото.

— Я ме пуснете, аз съм голяма досадница — обясняваше, пуснала в действие и двата си лакътя.

Проби си път — обичайно постижение при подобен подход.

На пода лежеше мъртвец. Леля бе виждала смъртта във всякакъв облик, а удушаването просто не можеше да я заблуди. Не беше приятен край, затова пък му беше присъща определена пъстрота.

— Олеле, горкичкият… Какво го сполетя?

— Господин Ведър твърди, че трябва да се е оплел в… — започна някой.

— В нищо не се е оплел! Това е дело на Призрака! — прекъсна го друг. — И може би още е тук!

Всички погледнаха нагоре.

— Господин Салзела прати някои от работниците да го подгонят.

— Носят ли си пламтящи факли? — попита Леля.

Някои я погледнаха, сякаш за пръв път се попитаха какво ли търси тук.

— Какво?

— Задължително е да си носите пламтящи факли, когато преследвате зли чудовища. Туй е всеизвестно.

Помълчаха замислено.

— Вярно.

— Права е, да знаеш.

— Всеизвестно е, миличък.

— А те имаха ли пламтящи факли?

— Не ми се вярва. Взеха най-обикновени фенери.

— О, за нищо не стават — отбеляза Леля. — Подхождат само на контрабандисти. За злите чудовища имате нужда от пламтящи…

— Извинете, момчета и момичета!

Театърмайсторът стърчеше върху един сандък.

— Вижте какво — подхвана, макар и леко прежълтял, — знам, че всички сте чували израза „Шоуто трябва да продължи“…

Хорът изстена хорово.

— Трудничко е да пееш весело как се яде таралеж, когато очакваш да дойде и твоят ред за злополука! — кресна един цигански цар.

— Брей, че смешно съвпадение — вметна Леля. — Като се заприказвахме за таралежи, аз също знам една песничка…

Никой не я слушаше.

— Е, ние обаче не сме уверени точно какво се е случило…

— Ама наистина ли? Може ли да позная? — сопна се друг циганин.

— … но в момента сме пратили мъже да претърсят таваните…

— Тъй ли? За да ни предпазят от нови злополуки ли?

— … а господин Ведър ме упълномощи да ви предам, че за днес ви се полага премия от по два долара за вашето храбро съгласие да продължите шоуто…

— Пари? След такова сътресение? Пари?! Той си въобразява, че ще ни бутне по два долара и ще се съгласим да останем на тази прокълната сцена?

— Позор!

— Коравосърдечие!

— Немислимо!

— Трябва да са поне четири!

— Правилно! Правилно!

— Засрамете се, приятели! Пазарите се за шепичка долари, а пред вас лежи мъртвец… Никакво уважение ли не изпитвате към паметта му?

— Именно! Шепичката долари е проява на неуважение. По пет долара на човек или няма да стане!

Леля Ог кимна на себе си, отдалечи се, намери достатъчно голямо парче зебло и покри покойния доктор Подкоп.

Тя си падаше по света на театъра, който имаше собствена магия. Предполагаше, че тъкмо затова Есме не го харесва. Беше магия на илюзии, заблуди и подлъгване, която никак не смущаваше Леля Ог — нямаше как да е понесла досега три брака без малко забълбукване на партньорите. Но тази магия беше достатъчно близка до похватите на приятелката й, за да я разстройва. Затова Баба Вихронрав просто не можеше да се откъсне от театъра, досущ както човек непрекъснато почесва сърбящото го място.

Хората не се заглеждаха в ниски стари дами, които наглед са си на мястото, а Леля Ог успяваше да си намери навсякъде мястото по-бързо от пиявица в блато.

Освен това имаше още едно дребно предимство — ум като моторен трион зад лице като сушена ябълка.

Някой плачеше.

Чудата фигура бе коленичила до покойния хормайстор. Приличаше на марионетка с отрязани конци.

— Господине, може ли да ми помогнете с туй зебло? — кротко попита Леля.

Лицето се обърна към нея. Две воднисти очи, още по-намокрени от сълзите, примигаха към нея.

— Той не ще да се събуди!

Леля мислено превключи на друга скорост.

— Тъй си е, миличък. Ти си Уолтър, нали?

— Той беше толкова добър с мен и моята мамичка! Никога не ме е подритвал!

Леля прозря мигновено, че не бива да очаква помощ от него. Приклекна и се зае да стори каквото може за мъртвеца.

— Госпожо, те разправят, че бил Призрака! Не беше Призрака, госпожо! Никога няма да стори такова зло! Винаги е бил добър с мен и моята мамичка!

Леля пак смени скоростта. Трябваше да позабави малко мисълта си, за да я приспособи към Уолтър Плиндж.

— А моята мамичка щеше да знае какво да направи!

— Е, да, Уолтър, но… тя си тръгна по-рано.

Восъчното лице започна да се разкривява от изражение на смъртоносен ужас.

— Тя не може да си тръгва, без Уолтър да я закриля! — изкрещя той.

— Хващам се на бас, че винаги го казва — подхвърли Леля. — И че винаги се грижи да си тръгне заедно с нейния Уолтър. Мисля си обаче, че сега ще й се иска нейният Уолтър да си върши работата, за да се гордее с него. Шоуто още не е преполовено.

— За моето мамче е опасно да прави така!

Леля го погали по ръката и разсеяно избърса дланта си в дрехите.