— Добро момче — рече му благо. — Сега трябва да изчезвам…
— Призрака никому няма да стори зло!
— Да, да, Уолтър, само че е време да тръгвам, но ще намеря кой да ти помогне и трябва да приберете горкия доктор Подкоп на сигурно място до края на представлението. Разбра ли? Впрочем аз съм госпожа Ог.
Уолтър я зяпна, после кимна отсечено.
— Добро момче…
Леля го остави вторачен в тялото и задълба навътре в хаоса зад сцената.
Един забързан младеж установи, че изведнъж се е сдобил с придружителка.
— Извинявам се, момко — започна Леля, вкопчена в ръката му, — но дали познаваш тука едно момиче на име Агнес? Агнес Нит?
— Не ми се вярва, госпожо. С какво се занимава тя?
Понечи да продължи припряно, но любезно по пътя си, обаче хватката на Леля беше като менгеме.
— Ами пее по малко. Едно таквоз едро момиче. А гласът й се гъне всякак. Облича се в черно.
— Да не говорите за Пердита?
— Пердита ли? Ами да. Тя ще да е.
— Май се грижи за Кристина. Те са в кабинета на господин Салзела.
— Кристина да не е едно кльощаво момиче в бяла рокля?
— Да, госпожо.
— А ти сега ще ми покажеш къде е кабинетът на тоя господин Салзела, нали?
— Аз обаче трябва да… Ъ-ъ, да. Ето оттук покрай сцената. Първата врата вдясно.
— Какъв мил момък си, щом упътваш една старица — заяви Леля. Пръстите й се впиха така, че малко оставаше да му прекъснат кръвообращението. — Нали е чудесна идея да помогнеш на младия Уолтър ей там и да проявите малко уважение към горкия мъртвец?
— Къде „ей там“?
Леля се озърна. Покойният доктор Подкоп не бе помръднал от мястото си, но Уолтър не се виждаше никъде.
— Нещастното момче се е объркало. Нищо чудно. Трябваше да се очаква. Тогаз… що не намериш още някой як младеж като тебе?
— Ъ-ъ… да.
— Брей, че мил момък — повтори Леля.
Вечерта отминаваше. Баба и госпожа Плиндж се провираха през тълпите към Сенките — квартал с пренаселеността на бордей и миризмата на помийна яма.
— Значи — обади се Баба, когато навлязоха в смрадливите улички — вашият Уолтър обикновено ви придружава до дома?
— Той е добро момче, госпожо Вихронрав — отвърна жената, сякаш се оправдаваше.
— Сигурно сте доволна да се опрете на силна мъжка ръка.
Госпожа Плиндж вдигна глава. Да срещнеш очите на Баба беше като да се взираш в огледало. Сам си отвръщаш на погледа и няма къде да се скриеш.
— Толкова го тормозят! — смънка тя. — Ръчкат го в гърба, крият му метлата… Не че са лоши момчета, но го тормозят.
— Носи си метлата вкъщи, тъй ли?
— Грижи се за вещите си — увери я госпожа Плиндж. — От малък го възпитавам да се грижи за вещите си и да не се забърква в неприятности. А те го бутат, горкичкия ми, и го наричат с такива думи…
Уличката водеше към двор като кладенец между високите сгради наоколо. Въжета за пране пресичаха във всички посоки правоъгълника от лунно небе горе.
— Аз живея тук — съобщи госпожа Плиндж. — Много съм ви задължена.
— А Уолтър как се прибира без вас? — сети се Баба.
— О, има къде да спи в Операта. Знае, че ако не се върна да го отведа, трябва да пренощува там. Прави каквото му се каже, госпожо Вихронрав. Никога не върши бели.
— Таквоз нещо и аз не съм казвала.
Госпожа Плиндж порови в портмонето си за ключа — удобен повод да избегне погледа на Баба, която изрече:
— Като си помисля, вашият Уолтър вижда почти всичко, което става из Операта. — Хвана пръстите на свободната й ръка. — И се питам какво ли е видял?…
Пулсът под палеца на Баба подскочи изведнъж… едновременно с крадците. Няколко сенки наоколо се изправиха рязко. Изчегърта метал.
Нечий нисък глас предупреди:
— Ей, госпожи, вие сте две, пък ние сме шестима. Няма що да врещите.
— Ау-у, какъв ужас… — проточи Баба.
Госпожа Плиндж се свлече на колене.
— Моля ви, не ни правете нищо лошо, любезни господа. Ние сме безобидни старици! Нима нямате майки?
Баба завъртя очи от яд. „Гръм да го удари всичкото туй!“ Беше свястна вещица. Такава роля й се падна в живота. Това бреме трябваше да носи на раменете си. А Доброто и Злото са почти безсмислени думички, ако се е изострил усетът ти за Правилното и Неправилното. Отчаяно се надяваше, че колкото и да са млади тези отрепки, вече са закоравели кримки…
— Да, бе, някога май имах майка — озъби се крадецът, застанал отпред. — Ама май я изядох…
„Аха. Тия са от най-пропадналите.“ Баба вдигна ръце, за да извади две дълги игли от шапката си…
Керемида се плъзна по покрива и цопна в локва.
Всички погледнаха нагоре.
За миг зърнаха силует в наметало под лунните лъчи. Държеше сабя. После фигурата скочи и се приземи леко пред един от сащисаните бандюги.
Сабята изсвистя.
Крадецът се обърна и замахна към неясната сянка, но тя се оказа един от съучастниците му, чиято ръка на свой ред се сгърчи и плъзна ножа си по ребрата на трети бандит.