- Не се извинявай, не си направила нищо лошо. Всъщност можеш да бъдеш полезна. Можеш ли да ми покажеш къде го видя?
- Разбира се.
Учителят ми се намръщи замислено. Явно преценяваше възможностите — помощта, която можех да му окажа против опасностите да изложи млада английска принцеса на нови ужасни гледки.
- Имаш по-голямо самообладание и по-остър ум от мнозина възрастни, които познавам. Бес. Но тук вилнее злодей и баща ти ще ми вземе главата, ако с теб се случи нещо. Макар че... - По лицето му пробяга странно изражение. - Макар че това всъщност би могло да е добре за теб. Какъв по-добър урок за потенциална бъдеща кралица от това да надникне през прозорец в душите на хората?
Той приклекна пред мен, така че лицата ни се озоваха едно срещу друго.
- Можеш ли да ми обещаеш три неща. Бес? Можеш ли да ми обещаеш, че ще останеш плътно до мен до края на всичко това?
- Обещавам.
- Можеш ли да ми обещаеш, че ще изпълняваш точно онова, което ти казвам?
- Обещавам - пламенно отвърнах аз. — А третото?
- Можеш ли да ми обещаеш, че никога няма да кажеш на госпожа Понсонби за участието ти в този случай?
На лицето ми цъфна широка усмивка. Кимнах енергично.
- Абсолютно обещавам.
- Отлично - рече той. - Хайде тогава, сложи си наметалото и не се отделяй от мен.
Излязохме в коридора.
Там имаше въоръжен мъж и аз се заковах на място.
Мъжът беше с абсолютно гола глава, мускулест, с черната кожа на абисинец, облечен в бяла туника и с бронзов нашийник - превъзходен роб. Скулите му бяха покрити с татуировки и племенни белези.
Господин Аскам изобщо не се смути.
- Елизабет, това е Латиф, един от най-доверените евнуси на султана - каза той. - Освен местните езици знае латински, гръцки и малко английски. Султанът му нареди да ме придружава по време на разследването. Латиф, това е ученичката ми Елизабет.
Грамадният евнух ми се поклони, без да каже нито дума. Носеше украсен бронзов лък и бронзов колчан на гърба, както и две къси извити саби с позлатени ефеси на пояса си.
- Латиф - каза господин Аскам. - Бих искал да видя точното място, където е открито тялото на кардинала. После искам да огледам самия труп.
i
Басейнът и тъмницата
Когато тримата стигнахме до решетъчната арка-да. отделяща Третия двор от Четвъртия, беше доста след полунощ.
Дворецът беше смълчан. Луната светеше. Многобройните маси от банкета отдавна бяха прибрани. Четирима стражи със сурови лица, въоръжени с ятагани и копия, пазеха портата, водеща към басейна в Четвъртия двор, но по заповед на Латиф се дръпнаха и ни направиха път.
Щом се озовахме на стълбите, си спомних ужасната гледка с трупа на кардинал Фарнезе, лежащ с лице нагоре и с разперени ръце и крака в малкия правоъгълен басейн.
Тръгнахме надолу.
В басейна нямаше труп.
Няколко малки петънца кръв по десния край на басейна бяха единствената следа, че тук се е случило нещо ужасно. Нямаше да останат дълго - точно в момента една робиня бе клекнала и ги почистваше.
- В този басейн ли беше? - попита господин Аскам.
- Да. Лежеше по гръб с разперени ръце, също като Христос. Очите му бяха отворени, а кожата около челюстта бе... одрана...
Поведох учителя си към ръба на басейна.
-Лежеше така, с крака, насочени към Третия двор.
Господин Аскам огледа мълчаливо сцената.
После се обърна към мен.
- Бес, имаше ли много кръв? По камъните около басейна? Или може би по ръба?
Замислих се.
- Не. Само онези петънца, които почиства слугинята.
- Ами водата в басейна? Бистра ли беше, или бе почервеняла от кръвта на убития?
- Бистра беше - казах аз. Въпреки многото рани бях успяла да различа съвсем ясно тялото на кардинала под повърхността.
- Ясно. - Господин Аскам се обърна към Латиф. -Кой нареди тялото да бъде отнесено?
- Негово величество султанът - отсечено отвърна евнухът. - Не искаше някой от гостите да го види.
- А кой го е отнесъл?
Латиф размени няколко думи на турски с робинята. която търкаше ръба на басейна.
- Капитан Фаад, началникът на дворцовата стража, е махнал трупа.
- Къде е тялото? Искам да го видя.
- Защо? - намръщено попита Латиф. — Човекът е мъртъв. Нищо не може да ви каже.
- Ще видим.
Латиф сви рамене, размени още няколко бързи думи с момичето, после каза:
- Тялото е отнесено в основната тъмница на султана.
Господин Аскам кимна.
- Заведи ни там. Трябва да огледам трупа.
Откакто се помня, най-страшната постройка в цял Лондон е Тауър.
Тя се издига като някакъв мрачен бегемот в източния край на града, на мястото, където Темза излиза от стените и продължава към морето. Когато минава покрай кулата по вода, човек може да чуе стоновете и крясъците на измъчваните вътре предатели. Някол-
ко дни по-късно главите им се озоваваха на Лондон Бридж. Като малка се молех на Бог никога да не ми се случва да стъпвам в Тауър.
Но ако съдех по прочетените разкази за английски войници, заловени по време на кръстоносните походи в Светите земи, тъмниците на мюсюлманите били още по-ужасен ад.
