— А ти какво си мислеше, че ще ме хване шубето? Друг път, дядка. Това за някой друг може и да е пъкъл, а за нас си е място на бойна слава. Е? Или си излъгал за всичко?
— Не съм лъгал.
— Тогава тръгваме двамата за Театрална. Аз трябва този твой човек да го видя сам. С очите си. И да го разпитам. Искам да ме научи. Нека да ми даде своя приемник... За да повярвам.
— Но това беше преди две години...
— Нека да се договорим с теб. Ти ме отвеждаш при този радист, а аз ти разказвам за всичко, за което искаше да попиташ. Съвсем откровено. За черните, жълтите, зелените — каквото ти е по вкуса. Историята на моя героичен подвиг. Ще ти разкажа онова, което не съм разказвал на другите. Цялата шибана гръцка трагедия от алфа до омега. Става ли? Честна дума. Е? Дай лапа.
Омир му подаде ръка — бавно, със съмнение, сякаш се чудеше дали Артьом не се е изплюл в дланта си — но стисна здраво.
Докато старецът си събираше дрехите в пътната чанта, Артьом се занимаваше със самозареждащото се фенерче: стискаше и отпускаше ръкохватката, слушаше жуженето на механизма, пълнеше акумулатора. Интересуваше се само от него. После прекъсна заниманието си.
— Обясни ми. Тази твоя книга. За какво е тя?
— Книгата? Ами така се получава, че ние тук си живеем, а времето е спряло, разбирате ли? Няма историци и няма кой да запише, че ние също сме живели и как сме живели, и както излиза, сякаш животът ни е напразен. А това не е вярно. — Омир застина със смачкана сива калъфка в ръката. — Ето, ще ни разкопаят след десет хиляди години, а ние не сме написали нито ред. Ще гадаят по костите, по паниците в кого сме вярвали и за какво сме мечтали. И всичко ще объркат.
— Кой ще ни разкопае, дядо?
— Археолозите. Нашите потомци.
Артьом поклати глава. Облиза устните си, опита се да задържи кипящата злоба в себе си, но тя изригна като жлъч, опари и самия него:
— А аз може и да не искам нас с теб да ни разкопават. Не искам да съм кости и паници в братска могила. Нека аз да разкопавам, а не мен. Тук и без това има достатъчно желаещи да прекарат целия си живот в могила. По-добре да опна петалата горе от предозиране, отколкото да седя в метрото, докато побелея. Това не е човешко, дядо. Не е човешко. Метрото. Потомците, мамка му. Потомците! Аз не искам потомците ми да висят цял живот под земята. Потомците ми да се хранят с туберкулозни бацили?! Не искам! Да си режат гърлата за последните консерви? Не искам! Да се търкалят и да грухтят заедно със свинете?! Ти пишеш книга за тях, дядо, а те дори няма да могат да я прочетат! Очите им ще изсъхнат поради непотребност, разбираш ли? Затова пък нюхът им ще е като на плъхове! Това няма да бъдат хора! Да плодим такива?! Ако има шанс поне един на милион, че някъде там, поне на едно място, може да се живее на повърхността под небе със звезди, под слънце, ако поне на едно място в този шибан свят може да се диша не през хобот, а просто с уста — аз ще намеря това място, ясно ли е? Там ще може да се гради нов живот! Там да се раждат деца. За да растат — не плъхове, не морлоци, а хора! За това трябва да се борим! А предварително да се закопаем до живот в земята, да се свием на кравай и пол ека-лека да гаснем — не бива!
Омир, облъчен от него, зашеметен, нищо не казваше. А Артьом искаше старецът да поспори, беше му нужно да удари здраво поне още веднъж. Но дядото вместо това му се усмихна — честно, топло и полубеззъбо.
— Ненапразно бих този път. Чувствах, че не е напразно. Артьом само се изплю. Но това, което изплю, беше отровата, жлъчта му; от щърбата старческа усмивка кой знае защо му стана по-леко, отпусна го. Един такъв нелеп дядо, непохватен — и изведнъж такова чувство, че той и Артьом са заедно. Онзи беше усетил нещо подобно и вече съвсем по момчешки, бодро махна на Артьом:
— Готов съм.
Вървяха през станцията, прокрадвайки се. Часовникът на станцията, висящ над отвора на тунела, местната светиня, показваше, че е нощем. Значи, за всички беше нощ. Само Артьом би могъл да поспори с него, но Артьом вече си отиваше от станцията. Залата почти беше опустяла, само в кухнята някой късно правеше чай. Пурпурното общо осветление беше притъпено, хората се бяха разфасовали по своите палатки, бяха запалили отвътре слаби светодиоди и бяха превърнали брезента в театър на сенките. На всяка от сцените даваха свой спектакъл. Минаха покрай палатката на Сухия — склонил се над масата силует; преминаха покрай онази, в която седеше, скрила лице в коленете си, Аня.
Старецът предпазливо попита:
— Какво, не искаш ли да се сбогуваш?
— Няма с кого, дядка.
Омир не взе да спори.
— До Алексеевска! — заяви Артьом на караулния на изхода на южния тунел. — Сухия е в течение.
Онези козируваха — щом е в течение, значи, е в течение. Благодарим, че не е пак към повърхността.
Спуснаха се на релсите по заварена желязна стьлбичка.
— Тръбата — каза сам на себе си Артьом, докато пристъпваше в тъмнината, нежно докосващ грапавия и плесенясал чугун на тюбинга и преценявайки с поглед петметровия таван на тунела и неизмеримата му дълбочина. — Тръбата зове.
ЗАПЛАЩАНЕ
