— Оставил си жена си, за да пишеш книга? — попита Артьом. — Как така? И тя... пусна ли те?
— Аз избягах. Върнах се — а нея вече я няма.
— Тръгнала си беше?
— Беше умряла.
Артьом прехвърли куфара с противохимичната защита от лявата си ръка в дясната.
— Не знам.
— А?
— Не знам дали разбирам, или не.
— Разбираш, разбираш — уморено, но уверено изрече старецът.
На Артьом изведнъж му стана страшно. Страшно — да не извърши нещо необратимо.
Продължиха да броят траверсите мълчаливо. Слушаха ръмжащото ехо и далечните стонове — метрото смилаше някого.
*
* *
Отзад не очакваха опасност; отпред — вглеждаха се, опитвайки се да засекат в тунела, в кладенеца с чернота онова леко вълнение по повърхността, подир което с плясък ще изскочи отгоре нещо зловещо, безименно. А назад не гледаха.
Напразно.
Скръц-скръц. Скръц-скръц.
Тихичко се прокрадваше в ушите им, постепенно.
И стана забележимо едва тогава, когато вече беше късно да се обръщат и да вдигат дула.
— Ей!
Ако сега искаха да вкарат олово в гърба им и да ги повалят по лице върху гнилите траверси, сигурно щяха да успеят. Поуката: в тръбата не бива да мислиш за свои си неща, може да се отнесеш. Забравяш, Артьом.
— Стой! Кой е там?!
Раницата и куфарът увиснаха върху ръцете му; пречеха да се прицели.
От тъмнината се изтърколи дрезина.
— Ей, ей. Свой.
Това беше онзи караулният, котангенсът. Сам на дрезината, j безстрашен човек. Напуснал поста си и тръгнал наникъде. Тревата го беше юрнала.
За какъв дявол му е нужно това?
— Момчета. Ето какво си помислих. Може пък да ви закарам? До следващата.
И той се усмихна на двамата с най-хубавата си усмивка. Нащърбена и напукана.
Гърбът, разбира се, умоляваше да се возят, вместо да се мъкнат пеша.
Артьом изучи благодетеля: ватенка, плешивини, торби под очите, но през процепа на зениците приижда светлина като от ключалка.
— Защо?
— Обиждаш ме. Ти нали си син на Сухия? Началникът на станцията. Аз просто така. За мир в целия свят.
Артьом тръсна глава; раницата подскочи и го оседла още по-ловко.
— Благодаря — реши се Артьом.
— А така! — зарадва се караулният и размаха ръце, сякаш за да разпръсне натрупаната от години димене мъгла. — Та ти си голямо момче, сам трябва да разбираш тънкостите! Тук не може да се мине без шублер!
Той не млъкна до самата Рижска.
*
* *
— Докарахте ли ни лайна?
Пръв — преди патрулните — ги посрещна остриган скулест мъжага със свити уши. Очите му бяха леко скосени, а цветът им беше циментов като небето. Кожухът му не се закопчаваше, а през разтворената риза, измежду къдрици и сини рисунки, от кръста гледаше спокойно доста едър Исус.
Между краката на младежа надеждно беше стисната тенекиена кофа, а през рамото му висеше торба, по която той почукваше така, че изглеждаше, сякаш тя издава съблазнително дрънчене:
— Ще ви дам най-добрата цена.
А всъщност дрънчеше кофата.
В предишните времена над тази станция се беше намирал Рижският пазар, прочут из цяла Москва с евтините си рози. След като завиха сирените, на хората им дадоха още седем минути, за да разберат, да повярват, да сграбчат документите си и да дотичат до най-близкия вход на метрото. И ловките цветари, които тук бяха само на две крачки, се напъхаха първи, разбутвайки с лакти останалите загиващи.
Когато се повдигна въпросът с какво ще се живее под земята, те отвориха херметичните врати, отместиха натрупаните отвън тела и се върнаха на своя пазар за розите и лалетата; те вече бяха увехнали, но бяха напълно годни за хербарий. И обитателите на Рижска още дълго време търгуваха с изсушени цветя. Цветята бяха нападнати от плесени и излъчваха, но хората въпреки това ги взимаха — в метрото не можеше да се намери нищо по-добро. Нали трябваше да продължат и да обичат, и да скърбят; а как да правят това без цветя?
Благодарение на сушените рози, на спомена за още като че ли едва вчерашното и вече безвъзвратно загинало щастие Рижска разпери криле. Но под земята не можеха да се отглеждат нови цветя; цветята не са гъби, не са хора, трябва им слънце.
А пазарът над станцията, макар и да изглеждаше неизчерпаем, секна.
Настана криза.
Рижаните, свикнали вече с красивия живот, би трябвало да преминат на орязан порцион и изобщо — да ядат плъхове както останалите клетници на обикновените станции, които не са благословени с нищо. Но ги спаси една търговска хватка.
Помислиха над възможностите, оцениха предимствата на своето разположение и предложиха на северните си съседи сделка: да купуват излишъците от свински изпражнения, за да търгуват на свой ред самите те с тях, пласирайки ги като тор на всички онези станции, които отглеждаха гъби. ВДНХ приеха предложението — те разполагаха с изобилие от тази стока.
И Рижска, вече угасваща, посивяла от настъпващата нищета, разцъфтя отново. Новата стока, естествено, не миришеше по същия начин, но затова пък беше по-надеждна. А в днешната трудна епоха не върви да си придирчив.
— Момчета, вие какво, нищо ли не носите? — разочарова се от гостите остриганият младеж, след като за кратко подуши въздуха.
В този момент дотичаха, малко позакъснели, други такива с кофи, вкупом, един през друг, крещейки:
— Лайна!
