Проспект на мира — Околовръстна имаше съвсем различно лице от сиамския си близнак. Радиалната станция сляпо се взираше в тъмнината, Околовръстната беше примижала от ярката светлина. Радиалната цялата беше преградена със сергии, лавки, купчини всевъзможни вехтории и стоки за масова употреба и изглеждаше общо взето като издокарал се на сметище клошар. Околовръстната, макар и сраснала за радиалната чрез преход, беше успяла някак да не въшляса от нея. Подът на черно-бели квадратчета беше изстърган и излизан, позлатата на тавана беше подновена, а самият таван, покрит със сложна шарка от скосени линии, макар и леко окаден, все пак даваше да се разбере, че някога е бил снежнобял. От него висяха тежки бронзови полилеи с множество лампи. На всеки от полилеите светеше само по една лампа, но и това беше напълно достатъчно, за да не остане на станцията нито едно тъмно кътче.
Част от платформата беше отредена за товарен терминал: при надвесилия се над една дрезина подемен кран докери със сини униформи пушеха апетитни и никак неевтини цигари; някакви сандъци бяха наредени и стояха в строй, дисциплинирано; от тунела пристигаше нов транспорт с товари, отекваха бодри псувни. Работата вървеше и животът спореше.
Домовете на местните бяха разположени в арките при изхода на платформите, за да не заемат залата и да не развалят красотата й: отворите бяха запълнени с тухли и даже измазани с бяло, вратите бяха от вътрешната стена, а до тях бяха направили още и прозорчета — с лице към полилеите; през завесите навярно човек можеше да си представи, че отвън просто се свечерява. А ако почукат на вратата — можеш да дръпнеш завесата и да видиш кой е, преди да отвориш. Хората тук бяха умити, дори облечени с чисти дрехи и колкото и да търси човек, не би могъл да намери в тълпата нито един дистрофик. Ако в този свят беше възможен раят, Проспект на мира със сигурност би бил една от неговите станции.
Борис Иванович се прости с тях още преди да излязат на открито; извини се, че трябва да отскочи до лазарета. От служебните помещения излезе да го смени някакъв чичко с мустаци, солиден и изряден, и изведе след себе си брокера Льоха. На него му беше разбита устната, но това не му пречеше да се усмихва.
— Ще дойдеш на Новосибирска с нас — съобщи му Артьом. — И после на Менделеевска.
— Където ще да е! — каза Льоха.
Чичкото изпъна захабения си от много пране пуловер — не униформен, разбира се, а един такъв хубав, с бродирани снежинки — и след като потупа Льоха по рамото, прикани тримата да го последват. Отстрани изглеждаше, сякаш четирима приятели крачат по платформата. Четирима приятели, шегувайки се, пушат на спирката.
Точно навреме се приближи прочутата маршрутка на Хан- за — димяща моторна дрезина с прикачено пътническо вагонче. Вагончето наистина беше открито отгоре, но затова пък оборудвано с меки седалки, изтръгнати от някой метровлак. Кондукторът събра по два патрона от всеки — пуловерът плати за цялата компания. Седнаха двама по двама едни срещу други, люшнаха се и потеглиха.
Не бяха останали повече свободни места. Отляво седеше жена с обезцветени коси и с гуша. Отляво — навъсен гражданин с голям нос и облечен с каквото му е попаднало. Отзад — млад сънен татко със сумтящо вързопче и торби под очите, после човек с просто неприлично шкембе и мургавичка девойка на около шестнайсет години с пола до пода — по-далеч от греха. Нататък имаше още хора, както и отпред в дрезината — хора с автомати, в кевларени жилетки и с титанови шлемове върху коленете. Но това не беше конвоят на Артьом; дори тук, в Ханза, с постоянното ѝ движение и негаснещо осветление тунелите си оставаха тунели и в тях можеше да се случи какво ли не.
— И в него — двайсет кила отрова за плъхове! — продължаваше оцветената жена разговора, започнат при предишния преход. — В последния момент го хванали.
— Озверели са. Отрова за плъхове! Този гад трябва да го накарат сам да изяде всичко! — изфуча шкембелията. — Колко можем да ги търпим тези! Тук има един, таковата, преминал от червените на наша страна... От Соколники. Казва, че те там вече си ядат децата! Онзи техен Москвин е антихрист! И иска всички нас също! Сатана!
— Чак пък децата... — провлачи недоспалият си татко с вързопчето. — Никой няма да тръгне да яде собствените си деца.
— Ти пък какво разбираш от живота! — изсумтя шкембелията.
— Собствените си деца — никой — упорито повтори онзи.
— Когато дойдат тук, тогава ще разберем — включи се в разговора пуловерът.
— Все по-зле и по-зле е! А миналата година? С бункера! Орденът едва устоя! Какво може да ги спре? — лъхтеше жената с гушата.
— Умират от глад, затова! — Шкембелията потри огромния си търбух. — Затова, таковата, напират към нас. Да отнемат и да си поделят.
— Да не дава Господ! — помоли се някой по старчески отзад
— А аз съм бил веднъж на прехвърлянето към Червената линия. И при тях няма нищо толкова страшно. Напълно цивилно. Всички са облечени образцово. Само ни плашат с тях!
— А ти направи ли поне крачка встрани от буферната зона?
