Аз направих! Веднага ме награбиха, за малко не ме изправиха до стената! Фасадата им си изглежда нормално наистина!
— Не искат да работят, готованковците! — каза онзи с големия нос. — Ние всичко тук — с труда си. Двайсет години на галерите. А тези... Като скакалци са. Естествено, сега им дай нови станции, при себе си вече всичко са овършали. Ще ни из- ядат за нула време.
— А ние защо сме длъжни?! За какво?
— Тъкмо започнахме да живеем по човешки!
— Само да няма война... Война само...
— Ако искат — нека там да си ядат децата, да не напират при нас! Не ни е до тях...
— Ох, да не дава Господ! Да не допуска!
През цялото това време дрезината се движеше спокойно и бавно, пуфкайки с приятен дим — бензинов, от детството — през образцов тунел, сух, мълчалив и осветен през всеки сто метра с енергоспестяваща крушка.
И изведнъж — прас! — и настана тъмнина.
В целия тунел. Крушките угаснаха и сякаш Бог заспа.
— Спирай! Спирай!
Засвистяха спирачките, през глава полетяха един върху друг лелката с гушата, човекът с носа и всички останали, неот- личими в мрака. Бебето започна да мрънка все по-силно. Баща му не знаеше как да го успокои.
— Всички да останат по местата си! Не слизайте от дрезината.
Щракна едно фенерче, запалвайки се, после още едно. В подскачащите лъчи се виждаше как суетливо и неловко намъкват шлемовете си кевларовите бойци, как неохотно слизат на релсите и отцепват маршрутката, заставайки между хората и тунела.
— Какво?
— Какво стана?!
Радиостанцията на единия от кевларените заврещя, той се извърна от цивилните и избоботи нещо в отговор. Почака заповедта, не я дочака, а не знаеше какво да прави без нея, и застина в недоумение.
— Какво става там? — попита и Артьом.
— Зарежи, добре си седим! — отговори безгрижно пуловерът. — Закъде да бързаме?
— Де да беше така... — промърмори Льоха, смучейки устна.
Омир мълчеше напрегнато.
— А аз имам закъде! — таткото на вързопчето се надигна. — При майката на детето! Какво, аз ли ще го кърмя?
— Момчета, там поне казват ли нещо? — люшна гушата към бойците перхидролената лелка.
— Седете спокойно, гражданко — каза твърдо кевларът. — Чакаме пояснения.
Минутата се обтегна като струна. После и втора.
Вързопчето, неутешено от неумелия си баща, вече премина към пищене. От дрезината раздразнено насочиха към очите на всички милион свещи, търсейки източника на плача.
— Светнете си в задника! — извика таткото. — За нищо не стават! По-добре червените наистина да превземат всичко тук, може поне да въведат ред! Всеки ден спират тока!
— Какво чакаме? — подкрепиха го отзад.
— Далеч ли отиваш? — в гласа на пуловера се долавяше съчувствие.
— Парка на културата! Още половин метро път! А-а? Нани-на.
— Нека поне да тръгнем пеша!
— Ние нали не се движим с електричество! Подкарай! Да се доберем до станцията, а там вече...
— А ако е диверсия?
— И нашата СБ какво? Къде е тя, когато е необходима?! Как са го допуснали?
— Започна ли се вече, Господи?!
— Казвам ви, хайде пеша! Полека-лека...
— И за това ли плащаме данъци!
Чакаме указания! — бърбореше в радиото боецът, но то само кашляше в отговор.
— Нима наистина е диверсия?
— А какво е това там? Я освети... — присви очи пуловерът, тикайки пръст в мрака.
Един от кевларените прицели фенера по неговото насочване — към една черна дупка. От тунела към земните недра се спускаше галерия, тясно коридорче.
— Това пък какво е? — изуми се пуловерът.
Кевлареният го рязна с лъча през очите.
— Не се врете, гражданино — отсече той, — че знае ли човек...
Пуловерът не се обиди. Направи си козирка от дланта си и
стана неуязвим за светлината.
— Веднага си помислих за Невидимите наблюдатели... Чували ли сте историята?
— А?
— Ами... За Метро-2. Че правителството... Лидерите на онази Русия, която беше по-рано... Великата. Че не са се дянали никъде. Не са избягали. Не са загинали. Не са се спасявали в никакъв Урал.
— А аз съм чувал за Урал. Яманда или както там се нарича. Град под планината. И там всички заедно, накуп! Ние тук нека изгниваме, а първите лица всичките... Там и си живеят.
— Глупости! Изобщо не са ни изоставяли. Те не биха предали нас, народа. Тук са. В бункери, които са близо до нас. Около нас. Ние тях сме предали. Забравили сме ги. И ето, че те... се отвърнали от нас. Но някъде тук... Чакат. Все пак ни наглеждат. Пазят ни. Защото ние сме им като деца. Може би тези техни бункери са зад стените на нашите станции. А техните тунели, тайните — зад стените на нашия. Направо вървят около нас. Наблюдават ни. И ако заслужим... спасението... тогава ще си спомнят за нас. Ще ни спасят. Ще излязат от Метро-2 и ще ни спасят.
На дрезината притихнаха, вторачиха се в черната галерия, в безпросветната бездна и зашепнаха.
— Дявол знае как е...
— Всичко това са глупости — подхвърли злобно Артьом. — Безсмислици! Аз съм бил в това Метро-2.
— И какво?
— И нищо. Пусти тунели. Пусти тунели и шайка диваци, които се хранят с човешко месо. Това са всичките ваши Наблщ. датели. Така че седете тук и чакайте. Ще ви спасят.
