— Ей, мъжаги! — извика той на граничарите, пристъпвайки тежко. — При нас тук има извънредно произшествие! Трябва в лазарета! Чувате ли?
Менделеевците се бяха скупчили, жадно гледаха и шушукаха.
От онази страна не последва никакъв отговор. Цареше мъртва тишина.
— Мъжаги! Чувате ли ме?
По стъпалата шуртеше ручейче и преливаше заразена кръв от оздравяващата Новослободска към трескавата Менделеевска; и това шуртене беше ясно и отчетливо. Артьом се изкачи още едно стъпало, изшътка през рамо, повика при себе си застаналите в самото начало на небесната стълбица Льоха и Омир.
— Няма да отида! — упорито заклати глава брокерът.
— Ами както щеш!
А как се получава така, помисли си Артьом, че ето, Ханза е сита, умита, сресана на път, а до нея, на осем метра дълбочина, е пещера с пещерни хора? Нали съдовете са скачени, как е възможно да...
Всички те бяха на мястото си. Командирът имаше озадачен вид: постоянно се пипаше по шията, после поглеждаше ръката си. Други двама пушеха; и това, кой знае защо, успокои Артьом. Пушат — значи са хора.
— Раненият в лазарета... Огнестрелна рана... Случайно се получи... — запъхтя той, мъкнейки Олег към чувалените бруствери.
И наистина, я колко пясък, мислеше си Артьом. И за какво Олег да умира?
— Входът към станция Новослободска е затворен — казаха му. — Карантина. Нали предупреждавахме.
Артьом се приближи още повече, доколкото можеше, но бойците, без да изпускат цигарите от зъбите, вдигнаха дулата си.
— Стооой — произнесе командирът.
И какво го е ядосало? Артьом се вгледа.
Оттук вече беше ясно: командирът все пак беше успял да спука пъпката. И сега от нея се точеше по капка кръв; веднага щом той я избършеше, тя отново започваше да набира, да набъбва. И отново трябваше да я дои.
— Ние имаме визи! Визи! Току-що излязохме от вас!
— Къде е моята Ряба?
— Отстъпи!
Той дори не поглеждаше нито Артьом, нито простреляния Олежка. Само пръстите си, червените капки. И смешно извиваше очи настрани, сякаш се надяваше да види разчоплената си шия.
— Може би ще се договорим? Само до лазарета... Ще платим. Аз ще платя.
На бойците им беше все едно: цигарите ги успокояваха. Те чакаха търпеливо какво ще нареди началникът им — да стрелят или не. Олежек не ги трогваше.
— Ти кого мъкнеш там, дивак ли? — раздразнено попита командирът пъпката си.
— Рябушка.
— Гледайте, това е онзи, с яйцето! По килта го познах! — зарадва се най-накрая един от бойците.
Кокошката, хваната от Омир, биеше с глупавите си слаби криле. Искаше при стопанина си — на небето.
— Дивак? Как така дивак?
— Отстъпи!
— Та той сега ще умре тук!
— Той има ли виза? — Командирът си спомни нещо; извади от джоба си парче хартиена салфетка, загъкна с нея раната си.
— Няма виза. Не знам!
— Отстъпи! Едно. Броя до три.
— Него поне временно! Колкото да му зашият дупката!
— Две — командирът вдигна салфетката, погледна — много ли кръв е изтекло? — и остана недоволен.
— Колко жалко. За яйцето. Жалко.
— Пуснете ни, гадове!
— Слушай, Дон Кихот! Та те там като мухи.., — каза на Артьом един от бойците.
— Ти тях всичките ли се каниш да ги спасяваш? Няма да ти е по силите! — изсумтя друг, изплювайки изтлялата угарка.
— Моля ви! А? Моля ви!
— Три. Нарушаване на държавната граница. — Командирът се намръщи — пъпката никак не искаше да се затваря.
И погледна за пръв път към Олег, за да се прицели в него.
Нещо драсна като кремък, изщрака — автомати със заглушители, на Ханза пазят слуха на войниците — и куршумите нащърбиха стената, клъвнаха тавана. Надолу се спусна прах като завеса.
Спаси го само службата при Мелник. Науката на тялото се справя и без ума. Всеки усеща къде автоматното дуло ще посее бъдещата гибел, и пада, хвърля се на земята, изплъзва се от гибелта, преди главата още да е разбрала.
Падна, смъкна от себе си живия чувал, запълзя, помъкнал Олежка след себе си. Продължиха да стрелят по тях, опитвайки се да ги уцелят, но прахта пречеше.
— Гадини сте вие!
Шибна още един куршум — по посока на гласа. Откърти малко бетон.
Маймуните отзад избухнаха във възторжени подигравки.
— А така, виж как ни е на нас!
— Пясък ли ти сипаха!
— Мислеше, че си бял човек, а?
— Хайде, опитай още веднъж!
Тук можеше само безполезно да се умре. Нищо друго не можеше да се направи.
Артьом се спусна едно стъпало по-надолу и още едно. Придърпа Олег. Онзи дишаше напрегнато и се стараеше да не кьрви много, но ставаше все по-блед.
— Чуваш ли, чичо! Дори не си го помисляй, ясно? Как да се измъкнем от вас?! На Цветен булевард трябва да има нещо... Трябва да има нещо, нали, чичо?!
— Там имаше бордей — спомни си Омир.
— Ето! В бордея може да има лекар. Може, нали? Да отплаваме дотам. Не ми заспивай, гадино! Аз теб сега... Не заспивай!
Но до бордея не можеше да се доплава. Нито Олег, нито никой. Нямаше на какво. Двата канала по краищата на платформата бяха с пусти брегове.
— Напразно. Той е пътник за онзи свят — сънено осъди брокерът Олежка.
— Ей сега — каза Артьом. — Ей сега.
— Искам да умра — потвърди Олег. — И яйцето ми разбиха. Много се уморих да живея.
