Вече не можеше да се разбере каква е била Цветен булевард по-рано. Сега цялата се беше превърнала в един вертеп. Разбит на кабинки, стаички, залички, разделен от шперплат, дървени прегради, картон от кутии, подвижни паравани, пердета, завеси — Цветен се беше превърнала в непроходим лабиринт, всичките измерения на който са нарушени. На тази станция нямаше нито под, нито таван. Някъде под покрива можеха да се вмъкват два етажа, другаде — три. Някои вратички водеха от виещи се тесни коридорчета в стаи с размерите на легло, а други — в подплатформени помещения с размерите на цялата станция, а трети — изобщо неизвестно къде.
Беше ужасно шумно: всяка стая звучеше в своя тоналност, а стаите бяха хиляди. Някъде плачеха, някъде стенеха, някъде се смееха, някъде се опитваха да заглушат виковете с музика от латерна, някъде пееха пиянски песни, а другаде виеха от ужас. Ето какъв беше общият глас на Цветен: като дяволски хор.
Е, и разбира се, жените.
И ангелски развратни, и строги в пагони, и във фатални мрежести чорапогащи, и медицински сестри с голи задници; и просто вулгарни уличници без измишльотини — цяла дивизия. Колкото можеха да се съберат — толкова се бяха събрали. Всички крещят, призовават, преувеличават прелестите си, ловят окото за краткото време, с което разполагат — колкото един змийски поглед, докато някой измине половин метър край тях. Ако не захапят, не уцелят, не пръснат в раната любовна отрова — край, онзи отминава.
Който не работи, той не яде.
Льоха веднага спря да го боли, дори раната му започна да се затваря. А Омир тук не беше в свои води; още в самото начало, когато се гмурнаха в извития безкраен коридор, той изведнъж извъртя схванатата си шия така, както не беше възможно да я извърти, назад — и после все се оглеждаше, оглеждаше се през рамо.
— Какво, дядо? — попита го Артьом.
— Привижда ми се... През цялото време ми се привижда... Навсякъде... — отговори Омир. — Една девойка... С която... Която...
Голият крак на Олежка започна да се изплъзва от Омир.
— Бива си го дядото, а? — изсумтя Льоха.
— Дръж по-здраво. Ето. Ето тази врата!
Занесоха умиращия вътре. Там имаше опашка от опустощени души и от сърбящи тела. Само жени. Влезе лекарката — с дебели очила и с цигара, дрезгава и грубовата.
— Пътник за оня свят! — уведоми я брокерът за всеки случай.
За да не цапа Олежек приемната с последните си капки кръв, се съгласиха да го приемат веднага. Сложиха го на раздрънкан гинекологичен стол, взеха пълнител от автомата като аванс, ако все пак пукне, и им казаха да не го чакат.
На Льоха му дадоха спирт, за да си промие ръката, но той все пак остана на опашката.
— Те тук стоят като хора, а не като професионалистки — обясни той на Артьом с шепот, кимайки към тъжните дами. — Току-виж намеря единствената.
Току-виж. Е, сбогуваха се.
Каквото можах, направих, каза си Артьом. Този път направих каквото можах.
Тръгвай смело.
*
* *
— Ето: или натам, или насам.
Седяха в някаква стаичка. До тях се извиваше на пилон грозновата и недохранена девойка на около четиринайсет години; гърди изобщо нямаше и ребрата ѝ жално стърчаха, опъвайки захабеното трико. Тя все напираше с кокалите си към паницата със супа на Артьом, а него го беше страх да не я обиди, като съвсем я изгони, защото нямаше други клиенти, и той просто се правеше, че тук няма нито пилон, нито девойка. Или така беше още по-обидно за нея? Къде е гордостта у проститутката, на кое място? Неизвестно. Затова пък супата беше евтина, а вече се налагаше да се пести. Патроните си отидоха бързо — и за нищо.
На стената висеше карта на метрото. За нея и говореха.
От Цветен булевард тръгваха два пътя. Единият — директен — към Чеховска. Другият — през преход — към Трубна и после към Сретенски булевард. И по първия можеше да се попадне на Тетрална, ако се вярва на картата, и по втория. Но и по двата — не ставаше. Картата беше рисувана отдавна.
Възелът Чеховска, Пушкинска, Тверска сега се наричаше по друг начин — Четвърти райх, и се явяваше уж наследник на Третия. Може би му беше подправил завещанието, а може и да се беше превъплътил.
Режимите могат да се убият, империите грохват и умират, а идеите са като чумните бацили. Те ще засъхнат и ще заспят в мъртъвците, които са погубили, и поне пет века ще изчакат така. Като копаеш тунел, ще се натъкнеш на чумно гробище... Ще докоснеш старите кости... И няма значение на какъв език си говорил по-рано, в какво си вярвал. Бацила всичко го устройва.
А бившата Соколническа линия, разсичаща метрото на две, отдавна е станала Червена линия. Наречена така не по цвета, а по вярванията. Уникален експеримент: построяване на комунизма на отделно взета линия на метрото. Формулата е същата — всеобща електрификация плюс съветска власт. Е, и останалите променливи на това уравнение, които всъщност изобщо не са променливи колкото и време да е изминало.
Другаде и мъртъвците биха били по-бодри.
— Аз не мога на Райха — поклати глава Артьом. — Не става. Задраскай Чеховска.
Омир го погледна въпросително.
