Разхвърчаха се парчета от металната обшивка и за миг от двете страни на корпуса запламтяха огнени криле.
— Тайсън! — изкрещях аз.
Спасителните лодки бяха във водата недалеч от кораба. От небето се посипаха горящи отломки. Клариса и Анабет бяха обречени — или отломките щяха да ги погребат, или водовъртежът от потъващия броненосец щеше да ги повлече към дъното, и то само ако извадеха късмет и преди това не ги прилапаше Сцила.
В този миг се чу нов взрив — този път предизвикан от рязкото отваряне на вълшебния термос на Хермес. Появи се ураганен вятър, разпръсна спасителните лодки, издигна ме още по-високо и ме понесе над океана.
Не виждах нищо. Нямах представа от колко време се въртях безпомощно във въздуха, преди да ме цапардоса някоя отломка по главата и да се стоваря във водата с такава сила, че ако не бях син на бога на моретата, щях да съм си изпотрошил всяка костица в тялото.
Накрая потънах в огнения ад с мисълта, че Тайсън вече го нямаше и с неустоимия копнеж да се удавя.
Свестих се в гребна лодка със саморъчно направена мачта и издигнато на нея импровизирано платно от синя моряшка куртка. Анабет седеше до мен и се мъчеше да нагласи платното на вятъра.
Опитах се да се надигна и веднага ми се зави свят.
— Не мърдай — скара ми се тя. — Трябва да полежиш малко.
— Тайсън?
Анабет поклати глава.
— Съжалявам, Пърси. Наистина.
Помълчахме малко, вълните ни подхвърляха насам-натам.
— Може и да е оцелял — рече тя колебливо. — Все пак огънят няма как да го убие.
Кимнах, но не виждах кой знае какви основания за надежда. Взривът беше разкъсал металната обшивка на кораба. Ако Тайсън е бил в трюма в този момент, нямаше начин да е оцелял.
Беше се жертвал заради нас и сега не можех да мисля за нищо друго, освен за случаите, в които ме беше срам от него и отричах, че сме братя.
Вълните се плискаха в лодката. Анабет ми показа какво беше успяла да спаси след взрива — термоса на Хермес (вече празен), торбичка с амброзия, няколко моряшки куртки и бутилка безалкохолно. Беше ме извадила от водата с наполовина прегризана мешка от зъбите на Сцила. Повечето от нещата ми бяха паднали в океана, но ми бяха останали шишенцето с витамини от Хермес и Въртоп, разбира се. Където и да го изгубех, химикалът винаги се появяваше пак в джоба ми.
Плавахме така без посока в продължение на часове. Тук, в Морето на чудовищата, водата беше яркозелена като отровата на хидрата. Подухваше свеж и солен ветрец, в който се усещаше странен метален привкус, все едно се приближаваше буря. Или нещо още по-опасно. Знаех накъде трябваше да продължим. Бяхме точно на сто и тринайсет морски мили западно от острова на Полифем. Но въпреки това се чувствах напълно изгубен.
Накъдето и да се обърнех, слънцето блестеше право в очите ми. Подавахме си бутилката с безалкохолно за по няколко глътки, мъчехме се да си заслоним с платното и разговаряхме за последния ми сън с Гроувър.
Според Анабет разполагахме с по-малко от двайсет и четири часа, за да намерим Гроувър, стига циклопът Полифем да не променеше решението си и да не се опиташе да се ожени за него по-рано.
— Да — отбелязах аз горчиво. — Човек никога не може да има вяра на циклоп.
Анабет отклони поглед към водата.
— Съжалявам, Пърси. Грешах за Тайсън. Ще ми се да можех да му го кажа.
Щеше да ми е много по-лесно, ако продължах да й се сърдя, само че не можех да го направя. Бяхме преминали през какви ли не приключения заедно. Беше ми спасявала живота неведнъж. Глупаво беше да я обвинявам.
Погледнах нищожните ни запаси — празния термос, шишенцето с витамини. Спомних си колко ядосан изглеждаше Люк, когато бях споменал баща му.
— Анабет, какво е пророчеството на Хирон?
Тя облиза устни.
— Пърси, знаеш, че не бива да…
— Знам, че Хирон е обещал на боговете да не ми казва. Но ти не си, нали?
— Знанието невинаги е от полза.
— Чуй се какви ги приказваш! Майка ти е богинята на мъдростта!
— Да, знам! Но когато някой герой узнае бъдещето си, винаги се опитва да го промени и това не води до нищо добро.
— Боговете се тревожат какво ще направя, когато порасна — предположих аз. — Щом навърша шестнайсет.
Анабет смутено мачкаше бейзболната си шапка-невидимка.
— Пърси, не знам цялото пророчество, но в него става дума за дете на някой от Тримата големи, което доживее до шестнайсетгодишна възраст. Това е била основната причина, заради която след Втората световна война Зевс, Посейдон и Хадес са се заклели да нямат повече деца. Следващото дете на Тримата големи, което доживее до шестнайсет, ще определи бъдещето на света.
— Защо?
— Защото то ще реши съдбата на Олимп. От него ще зависи дали боговете ще продължат да съществуват, или ще настъпи нова епоха.
Опитах се да си представя какво точно означаваше това. И макар че по принцип никога не хващах морска болест, сега изведнъж ми прилоша.
— Значи затова Кронос не ме уби миналото лято?
Тя кимна.
— Може да се окажеш извънредно полезен за него. Ако успее да те привлече на своя страна, боговете ще бъдат обречени.
