— Но ако става дума за мен в пророчеството…
— За това ще можем да говорим едва ако оцелееш още три години. А това е много време за едно дете на боговете. Когато Хирон научил за Талия, решил, че пророчеството се отнася за нея. Затова толкова държал тя да стигне в безопасност в лагера. Но тя загина в битката и беше превърната в ела и въпросът се забрави. Докато не се появи ти.
Вдясно от нас във водата се мярна зелена гръбна перка, дълга около петнайсет метра, и после изчезна.
— А това дете от пророчеството… не може ли да е циклоп? — попитах аз. — Тримата големи имат много деца чудовища, нали?
Анабет поклати глава.
— Според оракула е човешко дете. Наистина няма никой друг, за когото може да се отнася, освен за теб.
— В такъв случай защо боговете са ме оставили да живея? По-разумно би било да ме убият.
— Така е.
— Благодаря ти много!
— Не знам, Пърси. Предполагам, че някои от боговете предпочитат да те видят мъртъв, но ги е страх да не разгневят Посейдон. Други… вероятно засега само те наблюдават и чакат да видят какво ще излезе от теб. Все пак може да бъдеш и средството за тяхното оцеляване. Основният въпрос е… какво ще направиш след три години? Какво решение ще вземеш?
— В пророчеството нищо ли не се казва за това?
Анабет се поколеба.
Може би щеше да ми каже още подробности, но в този момент се появи една чайка и кацна на мачтата. Анабет сепнато вдигна поглед, а птицата пусна едно клонче в скута й.
— Земя! — възкликна тя. — Наближаваме суша!
Изправих се. В далечината се мержелееше нещо синьокафеникаво. Не след дълго вече различавах остров с малка планина в средата, лъскави сгради, плаж с палмови дръвчета и пристанище със странна колекция от кораби.
Течението ни беше довлякло до някакво райско кътче насред Морето на чудовищата.
— Добре дошли!
Посрещна ни жена с разтворена папка и химикал в ръка. Приличаше на стюардеса — със строг син костюм, изящен грим и прихваната на опашка коса. Щом скочихме на пристана, протегна официално ръка и ни се усмихна така ослепително, че човек би си помислил, че сме слезли поне от „Принцеса Андромеда“, а не от очукана спасителна лодка.
Но пък нашата лодка не беше най-странният плавателен съд на кея. Освен яхти, видях и подводница на американските военноморски сили, няколко канута и стар тримачтов платноход. На брега имаше и площадка за кацане на хеликоптер, на който ръждясваше вертолет с надпис „Форт Лодърдейл“, къса писта с двуместен самолет и една стара машина с перка, която приличаше на изтребител от Втората световна война. Реших, че са някаква туристическа атракция.
— За първи път ли сте при нас? — попита жената.
С Анабет се спогледахме.
— Ами… — поде Анабет.
— Така, отбелязвам, че ви е за първи път — измърмори жената, драскайки в папката. — Я да видим…
Огледа ни критично от главата до петите.
— Хмм… Като за начало, билкови лапи за младата дама. И пълно преобразяване за младия господин.
— Какво? — обадих се аз.
Тя забързано отбелязваше нещо в списъка си и не отговори.
— Така! — обяви след миг и се усмихна широко. — Сигурна съм, че Цея ще иска да ви приеме веднага, преди вечерята. Последвайте ме, моля.
Сега, разберете ме добре. С Анабет имахме богат опит в попадането в капани, които на пръв поглед не будеха никакво подозрение. Затова очаквах всеки момент дамата с папката да се превърне в змия или демон. Но от друга страна, цял ден се бяхме лашкали в спасителната лодка. Беше горещо, бях уморен и гладен и когато чух за вечеря, стомахът ми седна на задните си лапи и ме загледа умоляващо като куче.
— Предполагам, че нищо няма да ни стане, ако пробваме — измърмори Анабет.
Естествено, че можеше да ни стане, но въпреки това последвахме жената, която ни беше посрещнала. Бях пъхнал ръката си в джоба и нежно галех единствените си средства за защита — витамините на Хермес и Въртоп, — но с всяка изминала крачка те неусетно като че ли се стопяваха от мислите ми.
Мястото беше страхотно. Само бял мрамор и синя вода. Склонът на хълма беше направен на няколко тераси, всяка с басейн, свързани помежду си с водни пързалки, водопади и големи тръби за спускане. Струите на фонтаните образуваха причудливи форми като летящи орли и галопиращи коне.
Тайсън обичаше конете и тези тук със сигурност щяха да му харесат. Едва не се обърнах да видя реакцията му, но в последния момент се сетих, че него вече го нямаше.
— Добре ли си? — попита Анабет. — Изглеждаш блед.
— Нищо ми няма — излъгах. — Просто… Да вървим.
Срещнахме най-различни опитомени животни. Морска костенурка подремваше край купчина плажни хавлии. Леопард се изтягаше на дъска за сърф. Гостите на курорта — доколкото виждах, всичките бяха млади жени — се излежаваха в шезлонги, пиеха плодови сокове и разлистваха списания, по лицата им съхнеха билкови лапи, а маникюристки в бели престилки оформяха ноктите им.
