Щом стигнахме до стълбите на централната сграда, отнякъде се чу пеене. Нежен женски глас се носеше край нас като приспивна песен. Думите не бяха на старогръцки, а на някакъв още по-древен език, вероятно минойски. Разбирах за какво ставаше дума — за луната над горичката с маслинови дървета, за цвета на изгрева. И за вълшебство. За някаква магия. Гласът сякаш ме повдигаше във въздуха и ме привличаше към себе си.
Влязохме в голяма зала, едната стена беше цялата в прозорци, а отсрещната беше в огледала и помещението изглеждаше безкрайно. Мебелите бяха бели и явно бяха доста скъпи, а в единия ъгъл имаше маса с голяма клетка за животни. Клетката определено изглеждаше някак не на място, но нямах време да мисля за нея, тъй като в този момент видях жената, която бяхме чули да пее.
Тя седеше на стан с размерите на голям телевизионен екран за домашно кино, ръцете й умело сновяха и връзваха разноцветните нишки. Платното трептеше като триизмерно — изобразяваше водопад, който изглеждаше толкова истински, че направо виждах как водата тече, а облаците се носят устремено по изтъканото небе.
Анабет смаяно ахна.
— Прекрасно е!
Жената се обърна. Беше по-красива и от произведението си. Дългата й черна коса беше сплетена със златни нишки. Имаше проницателни зелени очи и носеше черна копринена рокля, по която сякаш се движеха сенки на животни — черно върху черно, като сърна, тичаща в гора през нощта.
— Обичаш ли да тъчеш, мила? — попита тя.
— О, да, госпожо! — отвърна Анабет. — Майка ми е…
Замълча. Човек не може да обикаля и да се хвали, че майка му е Атина, богинята, създала стана. В повечето случаи веднага ще те пратят в лудницата.
Домакинята се усмихна.
— Имаш добър вкус, мила. Толкова се радвам, че си тук. Аз съм Цея.
Животните в клетката зацвърчаха. Вероятно бяха морски свинчета, доколкото можех да съдя по звука.
Представихме се. Цея ме изгледа неодобрително, все едно не бях преминал някакво изпитание. Веднага се почувствах зле. Не знам защо, но страшно исках да й се харесам.
— О, миличкият — въздъхна тя. — Наистина се нуждаеш от моята помощ.
— Моля? — премигах аз.
Цея се обърна към жената, която ни беше довела:
— Хила, ще разведеш ли Анабет? Покажи й какво предлагаме. Първо се погрижи за дрехите. А косата… Богове! Доведи я после за пълна консултация за външния й вид, а междувременно аз ще приключа с младия господин.
— Но… — сърдито смръщи вежди Анабет. — Какво й е на косата ми?
Цея се усмихна великодушно.
— Нищо, скъпа, прекрасна е. Наистина! Но не изразява истинската ти същност и възможностите ти. Толкова напразно прахосан потенциал!
— Прахосан?
— Е, няма как да си доволна от сегашното положение! Богове, никой на този свят не е доволен от външния си вид. Но не се тревожи. Тук можем да помогнем на всеки. Хила ще ти покаже какво имам предвид. Трябва да отключиш истинската си същност, скъпа!
В очите на Анабет пламна копнеж. За първи път я виждах така онемяла.
— А Пърси?
— О, да — Цея ме погледна тъжно. — Той се нуждае от личната ми намеса. При него няма да е толкова лесно, както при теб.
Ако някой Друг беше изрекъл подобни думи по мой адрес, най-вероятно щеше само да ме ядоса страшно, но сега се натъжих. Бях разочаровал Цея. Трябваше да се постарая да се справя по-добре следващия път.
Морските свинчета в клетката вдигаха страхотна олелия, сигурно бяха гладни.
— Е… — измънка Анабет. — Щом така смятате…
— Насам, скъпа — поведе я Хила и Анабет я последва в пълните с водопади градини на курорта.
Цея ме хвана за ръката и ме поведе към огледалата на стената.
— Сам виждаш, Пърси… за да отключиш истинския си потенциал, ти трябва помощ. Първата стъпка обаче е да признаеш, че не си доволен от сегашното състояние.
Смутено запристъпвах от крак на крак. Не обичах да мисля за външния си вид — нито за първата пъпка, която се беше появила на носа ми в началото на учебната година, нито пък за факта, че предните ми зъби не бяха абсолютно равни, нито пък, че косата ми винаги беше разчорлена.
Гласът на Цея ми напомни за всичко това, все едно тя ме беше огледала внимателно под микроскоп. А и дрехите ми не бяха модерни. Знаех го.
„И какво от това?“ — обади се глас в съзнанието ми. Но в огледалото на Цея ми беше трудно да зърна нещо хубаво у мен.
— Да, да — обади се ласкаво Цея. — Какво ще кажеш да пробваме… ето това!
Тя щракна с пръсти и над огледалото се спусна небесносиня завеса, която трептеше като платното на стана й.
— Какво виждаш? — попита Цея.
Взрях се в синьото платно. Не бях сигурен какво точно ме питаше.
И в този миг то промени цвета си. Видях себе си — като отражение, но не съвсем. В платното трептеше един по-готин Пърси Джаксън — с елегантни дрехи и уверена усмивка. С прави зъби. Без пъпки. С чудесен загар. По-стегнат и мускулест. Може би дори с няколко сантиметра по-висок. Това бях аз, но без нито един от недостатъците си.
— Уха! — възкликнах.
— Искаш ли го? — попита Цея. — Или да пробваме…
— Не — прекъснах я. — Това е… страхотно. Възможно ли е наистина…
— Ще бъдеш изцяло преобразен — обеща Цея.
