Не можех да си простя колко тъпо се бях изложил на острова на Цирцея. Ако не беше Анабет, до края на живота си щях да си остана гризач, затворен в клетка в компанията на неколцина космати пирати. В главата ми постоянно отекваха думите на Цирцея: „Видя ли, Пърси? Най-сетне отключи истинската си същност!“
Все още се чувствах преобразен. И то не само заради внезапно появилият се апетит към марулята. Постоянно бях на нокти, все едно инстинктите на дребно страхливо животинче вече бяха неделима част от мен. А може би те винаги са си били в мен. И точно това не ми даваше мира.
Плавахме цяла нощ.
Анабет се опита да остане на вахта с мен, само че плаването в открито море не й понасяше добре. След няколко часа клатушкане по вълните, лицето й позеленя и тя слезе долу да си полегне в една койка.
Наблюдавах хоризонта. На няколко пъти зърнах чудовища. Веднъж към луната се извиси воден стълб с височината на небостъргач. Зелени перки пореха водата — скритото отдолу създание беше подобно на влечуго и поне трийсет метра дълго. Не исках да знам какво точно е.
Веднъж мярнах нереиди, прекрасните духове на морето. Помахах им, но те изчезнаха в дълбините. Не бях сигурен дали ме бяха видели.
По някое време след полунощ Анабет се качи на палубата. Тъкмо минавахме покрай остров с димящ вулкан. Морето бълбукаше и покрай брега се кълбеше пара.
— Една от пещите на Хефест — рече Анабет, — където майстори металните си чудовища.
— Като бронзовите бикове?
Тя кимна.
— Заобиколи го. Отдалече.
Послушах я веднага. Отклонихме се от острова и не след дълго червеникавите отблясъци останаха зад нас.
Погледнах Анабет.
— Причината, заради която толкова мразиш циклопите… Онази история за истинската причина за смъртта на Талия. Какво точно е станало?
Беше ми трудно да видя изражението й в тъмното.
— Вероятно имаш правото да узнаеш истината — въздъхна тя. — Онази нощ, когато Гроувър ни водеше към лагера, се обърка и се изгубихме. Той ти го каза, помниш ли?
Кимнах.
— И за зла беда попаднахме в бърлогата на един циклоп в Бруклин.
— В Бруклин има циклопи? — възкликнах аз.
— Едва ли би повярвал колко са много, но не това е важното. Онзи циклоп ни изигра. Успя да ни подлъже да се разделим в лабиринта от коридори на старата му къща. Можеше да си преправя гласа като всеки от нас, Пърси. Точно както Тайсън на борда на „Принцеса Андромеда“. Примами ни един по един. Талия се впусна уж да спасява Люк, на Люк му се сторило, че ме е чул да викам за помощ. А аз… Бях сама в тъмното. Бях на седем години. Не можех да намеря изхода.
Анабет отметна косата от лицето си.
— Накрая попаднах в една голяма стая. Подът беше покрит с кости. А Талия, Люк и Гроувър висяха от тавана като пушени бутове, овързани и със запушени усти. Циклопът палеше огън в ъгъла. Извадих ножа си, но той ме чу. Обърна се и се усмихна. И заговори с гласа на баща ми — нямам представа откъде е знаел как звучи, вероятно просто го е изровил от паметта ми: „Успокой се, Анабет, няма нищо страшно. Аз те обичам. Може да останеш тук, при мен. Завинаги.“
Потреперих. Макар че вече бяха изминали шест години оттогава, тя разказваше така, че направо косата ми настръхна.
— И какво направи?
— Пронизах го в крака.
Ококорих се.
— Наистина ли? Била си на седем години и си пронизала циклоп в крака?
— Да. Той преспокойно можеше да ме убие. Но го изненадах. Спечелих достатъчно време, за да изтичам до Талия и да прережа въжетата й. Тя свърши останалото.
— И въпреки това… Постъпила си адски смело, Анабет.
Тя поклати глава.
— Размина ни се на косъм. Все още сънувам кошмари, Пърси. Как циклопът говори с гласа на баща ми… Заради него толкова се забавихме, докато стигнем до лагера. Чудовищата, които ни преследваха, успяха да ни настигнат. И точно заради това загина Талия. Ако не беше циклопът, сега щеше да е жива.
Седяхме на палубата и гледахме как на нощното небе изгрява съзвездието Херкулес.
— Слизай долу — рече след малко Анабет. — Трябва да си починеш малко.
Кимнах. Очите ми отдавна се затваряха. Влязох в една каюта и се излегнах в койката, но дълго не успях да заспя. Историята на Анабет не ми излизаше от главата. Питах се дали на нейно място щях да събера достатъчно смелост, за да се отправя на този подвиг и да поема право към бърлогата на друг циклоп?
Не сънувах Гроувър.
Вместо това се озовах отново в адмиралската каюта на Люк на борда на „Принцеса Андромеда“. Завесите бяха дръпнати. Навън беше нощ. В мрака трепкаха сенки. Гласове шепнеха край мен — духове на мъртвите.
— Внимавай! — шепнеха те. — Капани! Измама!
Златният саркофаг на Кронос искреше леко — единственият източник на светлина в помещението.
Сепна ме силен студен смях. Все едно идваше от мили под кораба.
— Не ти достига смелост, младежо. Не можеш да ме спреш.
Знаех какво трябва да направя. Да отворя ковчега.
Извадих Въртоп. Духовете се въртяха около мен като торнадо.
— Пази се!
Сърцето ми биеше оглушително. Не можех да помръдна, но трябваше да спра Кронос. Трябваше да унищожа това, което се криеше в ковчега.
В този миг до мен се обади момичешки глас:
— Е, водорасляк?
