Помощничките на Цирцея пристъпиха напред, но господарката им ги спря:
— Стойте! Отдръпнете се! Магията е безсилна, докато не мине въздействието на проклетите витамини.
Анабет я издърпа до клетката, свали похлупака и изсипа останалите витамини вътре.
— Недей! — изпищя Цирцея.
Първи стигнах до един витамин, но и другите побързаха да опитат тази непозната храна.
С първата хапка усетих как вътрешностите ми пламват. Не спирах да гриза, докато хапчето вече не ми изглеждаше толкова голямо, а клетката не започна да се смалява. В следващия миг се чу пращене и тя се разпадна. Озовах се на пода, но отново бях човек — слава на боговете, дрехите ми бяха на тялото си, а край мен още шестима мъже объркано премигваха и клатеха глави, от които се сипеха стърготини.
— Спри! — крещеше Цирцея. — Нямаш представа какво правиш! Тези са най-отвратителните свине от всички!
Един от мъжете се изправи — огромен тип със сплетена катраненочерна брада и зъби в същия цвят. Беше облечен в странна комбинация от вълнени и кожени дрехи, високи до коленете ботуши и смачкано бомбе. Дрехите на другите бяха по-обикновени — панталони и лекьосани бели ризи. Всички бяха боси.
— Грррх! — изръмжа брадатият. — Какво си ми направила, вещице?
— Недей! — изстена Цирцея.
Анабет ахна.
— Познавам те! Ти си Едуард Тийч, син на Арес!
— Тъй вярно, момичето ми — изръмжа здравенякът. — Макар че повечето хора ме знаят като Черната брада! А това е вещицата, която ни затвори, момчета! Дръжте я да й видим сметката, че после да ходим да хапнем най-сетне някаква свястна храна. Как добре ще ми дойде една купа гореща овесена каша! Грррх!
Цирцея изпищя. Тя и помощничките й излетяха от стаята, преследвани от пиратите.
Анабет прибра ножа си в канията и гневно се обърна към мен.
— Благодаря… — измънках аз. — Страшно съжалявам.
Но преди да измисля как да се извиня за напълно идиотската си постъпка, тя ме прегърна здраво и след това бързо се отдръпна.
— Радвам се, че вече не си морско свинче.
— Аз също.
Надявах се лицето ми да не е чак толкова червено, колкото го усещах.
Анабет свали златните нишки от косата си.
— Хайде, водорасляк. Трябва да се измъкнем оттук, докато Цирцея не се е усетила.
Хукнахме надолу по склона, подминавайки изпадналите в истерия служители и развилнелите се пирати. Бандата на Черната брада беше помела приготвените за вечерното празненство факли, а сега мяташе билкови лапи в басейните и събаряше масите с хавлиите пред сауните.
Почти ми беше виновно, задето бяхме пуснали на свобода буйните мъжища, но пък те определено заслужаваха да се позабавляват малко, след като бяха прекарали триста години затворени в клетка само с едно колело, с което да си играят.
— Кой кораб? — попита Анабет, щом стигнахме до кея.
Огледах се отчаяно. Лодката нямаше да ни свърши работа. Трябваше бързо да се отдалечим от острова, но какво можеше да използваме? Подводница? Изтребител? Не разбирах нищо от летене. И тогава го видях.
— Ето този — рекох.
Анабет премига.
— Но…
— И сам ще се оправя с него.
— Как?
Не можех да обясня. Но бях сигурен, че старият ветроход е най-подходящ. Хванах Анабет за ръката и я повлякох към тримачтовия кораб. На носа беше изписано името, което едва по-късно успях да разчета — „Отмъщението на кралица Ана“.
— Гррх! — изръмжа зад нас Черната брада. — Онези негодници се качват на моя кораб! Хванете ги, момчета!
— Няма да успеем! — извика Анабет.
Огледах безпомощно бъркотията от платна и въжета. Корабът беше в страхотно състояние за тристагодишен морски съд, но пак му трябваше екипаж и няколко часа подготовка, за да потегли отново в открито море. А ние не разполагахме нито с хората, нито с времето. Пиратите вече тичаха към нас с факли и овесени бисквити в ръце.
Затворих очи и призовах вълните, които спокойно галеха корпуса, а след тях и океанските течения и ветровете. Изведнъж нужната дума се появи на езика ми.
— Бизан!
Анабет ме погледна, все едно съм полудял, но в същия миг се разнесе свистене и тихо проскърцване, въжетата се опънаха и платното се вдигна.
Анабет се наведе, за да избегне едно въже, което прелетя над главата й и се завърза за носа.
— Пърси, как…
Не можех да й отговоря, но усещах как корабът откликва, все едно беше част от тялото ми. Вдигането на платната не беше по-трудно от вдигането на показалец. Завъртях щурвала.
„Отмъщението на кралица Ана“ се отдели от кея и когато пиратите стигнаха на пристана, ние вече бяхме навътре в Морето на чудовищата.
Най-сетне бях намерил нещо, което наистина ми се удаваше.
„Отмъщението на кралица Ана“ откликваше на всяка моя заповед. Знаех кое въже да дръпна, кое платно да вдигна, накъде да завъртя руля. Порехме вълните с не по-малко от десет възела в час. А за един платноход това беше невероятно висока скорост.
Беше страхотно — вятърът в лицето ми, вълните, които се разбиваха в носа.
Но сега, когато вече не ни заплашваше непосредствена опасност, още по-силно усещах липсата на Тайсън и се тревожех за Гроувър.
