Обърнах се, очаквах да видя Анабет, но не беше тя. Момичето беше облечено в тъмни пънкарски дрехи и имаше сребърни верижки на китките. Гарваново черната коса беше разрошена, буреносно сините очи бяха подчертани с тъмен молив, носът беше обсипан с лунички. Изглеждаше ми позната, но не можех да се сетя откъде.
— Е? — обади се тя. — Ще го спрем ли, или само ще зяпаме?
Не можех да си отворя устата. Не можех да помръдна.
Момичето въздъхна.
— Добре. И сама ще се справя. Все пак разполагам с егидата.
Потупа с пръст китката си и сребърната верижка се превърна в огромен щит. Беше изработен от сребро и бронз, а в средата изпъкваше чудовищното лице на Медуза. Приличаше на истински отпечатък, все едно главата на горгоната е била притисната към разтопения метал. Не знаех дали наистина е било така, нито пък дали щитът можеше да ме вкамени, но за всеки случай извърнах поглед. Егидата вдъхваше страх. Нещо ми подсказваше, че собственикът й ще е почти непобедим в битка. Всеки здравомислещ човек би се обърнал и избягал, ако се озовеше срещу него.
Девойката извади меча си и пристъпи към саркофага. Духовете се отдръпнаха от пътя й и се разпръснаха ужасени от щита.
— Недей — предупредих я аз.
Но тя не ме послуша. Приближи се към саркофага и бутна настрани златния капак.
За миг се спря и се вгледа вътре.
Ковчегът заблестя.
— Не! — прошепна момичето смаяно. — Не може да бъде!
От дълбините на океана Кронос се разсмя толкова силно, че корабът потрепери.
— Нееее! — изпищя девойката и появилото се от саркофага златно сияние я погълна.
— Ааа! — с писък скочих от койката.
Анабет ме ръчкаше по рамото.
— Пърси, сънуваш кошмар. Ставай!
— Какво? Какво искаш? — Разтърках очи. — Какво става?
— Суша на хоризонта — отвърна тя мрачно. — Наближаваме Острова на сирените.
Островът едва се виждаше — черно петно в мъглата.
— Искам да те помоля нещо — поде нерешително Анабет. — Скоро ще се доближим достатъчно, за да чуем песента на сирените.
Припомних си историята за сирените. Те пееха толкова сладко, че с гласовете си омагьосваха моряците и ги прилъгваха към смъртта.
— Няма нищо страшно — уверих я. — Просто ще си запушим ушите. Долу има цяла кутия с восък…
— Искам да ги чуя.
Премигах смаяно.
— Защо?
— Чела съм, че в песните си сирените показват най-съкровените ти желания. И благодарение на тях можеш да разбереш неща за себе си, които дори не си и подозирал. Затова е толкова голяма мощта им. Ако оцелееш… ставаш по-мъдър. Искам да ги чуя. Кога друг път бих имала подобен шанс?
Ако го бях чул от някой друг, това щеше да ми прозвучи като пълна глупост. Но Анабет си падаше по книги за древногръцката архитектура и обичаше да гледа документални филми по „Хистъри Ченъл“, така че нямаше защо да се чудя на любопитството й към сирените.
Сподели ми какво беше намислила. И аз неохотно й помогнах да се подготви.
Щом скалистия бряг се появи на хоризонта, заповядах на едно от въжетата да привърже Анабет през кръста за мачтата.
— Не ме развързвай за нищо на света — предупреди ме тя. — Каквото и да стане и колкото и да те моля. Иначе ще се хвърля във водата и ще се удавя.
— Опитваш се да ме изкушиш ли?
— Ха-ха!
Обещах й, че няма да я пусна. След това размекнах малко восък, направих си тапи и ги напъхах в ушите си.
Анабет кимна подигравателно, вероятно искаше да ми каже, че тапите за уши са последният писък на модата. Аз й се изплезих в отговор и застанах на руля.
Тишината беше зловеща. Не чувах абсолютно нищо, освен пулсирането на кръвта в главата ми. Щом наближихме острова, от мъглата изплуваха назъбени скали. Завъртях руля, така че „Отмъщението на кралица Ана“ да ги заобиколи. Ако се озовяхме близо до тях, те щяха да накълцат корпуса на кораба като месомелачки.
От време на време хвърлях поглед назад към мачтата. В началото Анабет си изглеждаше съвсем нормално. После на лицето й се изписа озадачено изражение. Очите й се ококориха.
Започна да се гърчи, за да се измъкне от въжето. Крещеше името им — четях го по устните й. Изражението й показваше категорична решителност. Въпросът беше на живот и смърт. Трябваше да я развържа веднага.
Изглеждаше толкова нещастна, че едва се сдържах да не сваля въжетата.
Насилих се да отклоня поглед. Призовах подводните течения да увеличат скоростта ни.
Не се виждаше почти нищо от острова, само мъгла и скали, но във водата плаваха дъски, парчета стиропор, останки от стари кораби, дори и възглавнички от самолети.
Как беше възможно някаква си музика да отклони от правия път толкова много хора? Да, като чуех някои от парчетата в класацията и на мен ми идеше да се метна презглава във водата, но все пак… За какво толкова можеха да пеят сирените?
За миг — един ужасяващ миг — ме зарази любопитството на Анабет. Изкушавах се да извадя тапите от ушите си, само колкото да чуя песента. Усещах как гласовете на сирените трептят в гредите на кораба, пулсират в бученето на кръвта в ушите ми.
Анабет не спираше да ме моли. По лицето й се стичаха сълзи. Напрягаше се да се освободи от въжетата, все едно те я спираха да не достигне до най-скъпото й.
