Майстор на шпионския трилър Габриел Алон трябва да прекъсне медения си месец, защото от Мосад го изпращат в Рим да приеме съобщение от руски разследващ журналист. Руснакът твърди, че иска да предупреди за сериозна заплаха за сигурността на Израел и Запада. Минути преди да се срещне с Алон, журналистът е убит въпреки строгите мерки за сигурност. При създалите се обстоятелства се налага Габриел да замине под прикритие за Москва. Там той разбира, че руският олигарх Иван Харков подготвя сделка за доставка на много опасни оръжия на Ал Кайда. За да предотвратят грозящата опасност, Мосад и западните служби за сигурност трябва да проникнат в обкръжението на Харков. Такава възможност възниква, когато се разбира, че съпругата на олигарха колекционира платната на известна импресионистка. Но Иван става много подозрителен и операцията е на път да се провали.
На Джеф Цукер, Рон Майер, Линда Рапапорт и Майкъл Гендлер за тяхното приятелство и мъдри напътствия. И както винаги, на моята съпруга — Джейми, и на децата ми — Лили и Николас.
Не поглеждай назад.
Никога не си напълно сам.
Както винаги, нашествието започна през последните дни на декември. Те пристигаха с бронирани коли по лъкатушещия път от долината на Рона или кацаха с хеликоптери и частни самолети на импровизираната писта на планинския връх. Милиардери и банкери, петролни и стоманодобивни магнати, супермодели и разглезени деца — финансовият елит на възраждащата се Русия. Изпълниха апартаментите на „Шевал Блан“ и „Библо“ и завзеха големите частни вили на улица „Белкот“. Ангажираха нощния клуб „Льо Кав“ за частни партита, продължаващи по цели нощи, и разграбиха бляскавите магазини по „Кроазет“. Отмъкнаха най-добрите ски инструктори и изкупиха най-доброто шампанско и коняк от магазините за алкохол. Сутринта на 28 декември човек не можеше да намери нито един свободен апартамент в града, а „Шале Дьо Пиер“, прочут със своето печено на жар говеждо, не приемаше резервации за вечеря до средата на януари. В навечерието на Нова година градчето бе завладяно напълно. Скъпият ски курорт Куршевел, разположен високо във Френските Алпи, за пореден път беше попаднал под руска окупация.
Единствено хотел „Гран Куршевел“ успя да устои на яростната атака на Изтока. „Нищо чудно“, биха казали най-големите му поклонници, защото в „Гран“ руснаците, както и онези, които бяха с деца, деликатно бяха насочвани да се настанят другаде. Той разполагаше с тридесет скромни по размер и удобни за дискретни срещи стаи. Хората, които идваха тук, не търсеха апартаменти с размерите на футболно игрище, а атмосферата на някогашна Европа. Идваха да се насладят на едно кампари в бара във фоайето или да посръбват бавно кафето си, прелиствайки вестник „Монд“ в салона за закуска. Господата носеха костюми на вечеря и едва след закуска се преобличаха в ски екипите си. Разговорите се водеха тихо — като на изповед, и с изключителна галантност. Хотелът още нямаше интернет и телефоните невинаги работеха. Но гостите му сякаш нямаха нищо против, те бяха аристократични като самия „Гран“ и все към края на средната възраст. Веднъж един шегобиец от бляскавите хотели в Жарден Алпен бе определил клиентите на „Гран Куршевел“ като „възрастните и техните родители“.
Фоайето беше малко, спретнато и отоплявано с добре поддържан огън в камината. Вдясно, близо до входа за трапезарията, се намираше рецепцията — тясна ниша с пиринчени кукички за ключовете на стаите и преградки за писма или съобщения за клиентите. В съседство с рецепцията и единствения скърцащ асансьор на „Гран“ се намираше гишето на портиера. В ранния следобед на 2 януари то беше заето от Филип — бивш френски парашутист със стегната фигура, който носеше на безупречно чистия си ревер значката с два кръстосани златни ключа на Международния институт за портиери и си мечтаеше да напусне хотелския бизнес, за да се установи за постоянно в семейната ферма за трюфели в Перигор. Тъмните му очи се взираха в списъка с пристигащите и заминаващи гости. В него фигурираше само едно име:
Филип огледа преценяващо името. Той имаше нюх за имената. Налагаше се в този вид работа.
— Мисля, че имаме проблем — каза спокойно портиерът.
Рикардо се намръщи. Той беше испанец от Баската област. Не обичаше проблеми.
— За какво става дума?
Филип вдигна формуляра.
— Алекс Лубин.
Рикардо натисна с показалците си с добре поддържани нокти няколко бутона на клавиатурата на компютъра си.
— Дванайсет нощувки? Заявка за наемане на ски? Кой е приел тази резервация?
— Смятам, че е Надин.
Надин беше новото момиче. Тя бе работила нощна смяна. И заради провинението, че е дала стая на някого с името Алекс Лубин, без да се консултира с Рикардо, щеше да работи така цяла вечност.
— Мислиш ли, че е руснак? — попита администраторът.
— Абсолютно сигурен съм.
Рикардо прие мнението му без възражения. Макар че заемаше по-висок пост, той бе с двайсет години по-млад от Филип и се доверяваше напълно на опита и преценката на по-възрастния мъж.
— Може би ще успеем да го прехвърлим на нашите конкуренти.
