Московска афера полностью

— Невъзможно е. Няма свободна стая оттук до Албервил.

— Тогава, предполагам, няма измъкване, освен ако не го убедим да напусне по собствено желание.

— Какво предлагаш?

— План Б, разбира се.

— Той е доста краен, не мислиш ли?

— Да, но е единственият начин.

Бившият парашутист прие нарежданията му с кратко кимване и започна да планира операцията. Тя започна в четири часа и дванадесет минути следобед, когато един тъмносив мерцедес седан с женевска регистрация спря пред парадното стълбище и даде сигнал с клаксона си. Филип остана цели две минути на гишето си, преди да облече палтото си и да излезе навън. Междувременно нежеланият господин Алекс Лубин — дванайсет нощувки и заявка за наемане на ски — бе слязъл от колата си и стоеше до отворения багажник с израз на сдържано раздразнение. Имаше ъгловати черти и светлоруса коса, която бе старателно зализана върху плешивото теме. Тесните му очи се взираха в два големи куфара в багажника. Портиерът ги изгледа намръщено, сякаш никога досега не бе виждал такива предмети, после поздрави госта с ледена усмивка.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Въпросът бе зададен на английски. Отговорът дойде на същия език с лек славянски акцент:

— Имам резервация в хотела.

— Наистина ли? Не ми е съобщено за нови посетители този следобед. Сигурен съм, че има някаква грешка. Защо не поговорите с моя колега на рецепцията? Предполагам, че ще успее да оправи положението.

Лубин промърмори нещо под носа си и тръгна тежко по стръмните стълби. Филип хвана първия куфар и едва не си секна кръста, когато се опита да го вдигне. Този е руски търговец на наковални и е донесъл сандък с мостри. Когато домъкна куфарите във фоайето, Лубин бавно изговаряше номера на потвърждението за резервацията пред добилия озадачен вид Рикардо, който се преструваше, че търси въпросната резервация. Проблемът най-накрая бе разрешен: „Допусната е малка грешка от страна на наша служителка, мосю Лубин. Ще имам грижата да поговоря с нея“, само за да бъде последван от друг. Поради недоглеждане на обслужващия персонал стаята още не беше готова. „Ще отнеме само няколко минути — каза Рикардо възможно най-любезно. — Колегата ми ще остави куфарите ви в помещението за багаж. Позволете ми да ви покажа нашия бар. Питиетата естествено са за наша сметка“. Щеше да плати, и то доста голяма сума, но Рикардо възнамеряваше да запази тази малка изненада за момента, когато защитните сили на господин Лубин щяха да бъдат сломени.

За съжаление, оптимизмът на администратора относно закъснението се оказа неуместен. И наистина, щяха да изтекат още деветдесет минути, преди Лубин да бъде отведен в стаята си, при това без багаж. Съгласно план Б, нямаше халат за баня за посещенията до спа центъра, нито водка в минибара, нито дистанционно за телевизора. Алармата на будилника на нощното шкафче бе настроена за четири часа и петнадесет минути следобед. Радиаторът бръмчеше. Филип тайно прибра последния сапун от банята и след като не дочака бакшиш, се измъкна през вратата с обещанието, че куфарите скоро ще бъдат качени в стаята.

Рикардо го очакваше.

— Колко водки изпи на бара?

— Седем — отвърна администраторът.

Портиерът стисна зъби и подсвирна презрително. Само руснак можеше да обърне седем водки за час и половина и да остане прав.

— Какво мислиш? — попита Рикардо. — Гангстер, шпионин или наемен убиец?

„Няма значение“ — помисли си унило Филип. Зад стените на „Гран“ бе проникнал руснак. Сега на дневен ред беше съпротивата. Двамата се оттеглиха на позициите си: Рикардо — в пещерата на рецепцията, а Филип — на своето гише до асансьора. Десет минути по-късно дойде първото обаждане от стая 237. Рикардо изслуша търпеливо сталинистката тирада, преди да прошепне няколко успокояващи думи и да затвори телефона. Той погледна към портиера и се усмихна.

— Господин Лубин се интересува кога ще бъдат качени куфарите му.

— Незабавно ще се погрижа за тях — отвърна Филип, прикривайки една прозявка.

— Освен това се интересува дали може да се направи нещо, за да се нормализира температурата в стаята му. Казва, че е твърде топло, а термостатът, изглежда, не работи.

Портиерът вдигна своя телефон и набра номера на екипа по поддръжката.

— Погрижете се за отоплението в стая 237 — каза той. — На господин Лубин му е студено.

Ако можеха да наблюдават първите няколко минути от престоя на господин Лубин, те щяха да получат доказателства за предположенията си, че сред тях е попаднал злодей. Как иначе да си обяснят, че гостът измъкна всички чекмеджета на скрина и нощните шкафчета и отви всички крушки на лампите и аплиците? А това, че махна всички завивки и чаршафи от огромното луксозно легло и провери под капака на телефона? И че изсипа бутилката с минерална вода в тоалетната и хвърли два шоколада на женевската фирма „Тувие“ на покритата със сняг улица? А след като приключи с буйствата, приведе стаята в почти девствения вид, в който я бе заварил?