Московска афера полностью

Обикновено Иван действа зад плътно затворени врати. Куршевел е едно от малкото места, където той всъщност се показва в обществото. Искаме да го проследиш, Александър. Искаме да узнаем с кого се среща. С кого кара ски. С кого разговаря на обяд. Снимай го, когато можеш, но никога не го доближавай. И не казвай на никого в градчето къде работиш. Охранителите на Иван могат да надушат репортер от километри.

После Островски бе подал на Лубин плик, който съдържаше самолетни билети, резервация за кола под наем и за хотел. Свързвай се с редакцията през няколко дни — бе добавил главният редактор. — И се опитай да се позабавляваш, Александър. Всички колеги ти завиждат. Ти заминаваш за Куршевел да се развличаш с богатите и известните, докато ние ще продължим да умираме от студ в Москва.

При тези думи Островски се бе изправил и бе тръгнал към края на перона. Лубин бе пъхнал досието в куфарчето си и веднага бе плувнал в пот. И сега се потеше. Проклета жега! Горещината продължаваше да се усилва. Той посягаше към телефона, за да се оплаче отново, когато най-сетне чу почукването. Премина късото антре с две отривисти крачки и отвори със замах вратата, без да си направи труда да попита кой е. Грешка — каза си той веднага, защото в тъмния коридор стоеше среден на ръст мъж с тъмна грейка, вълнена скиорска шапка и слънчеви очила с огледални стъкла.

Александър се зачуди защо ли някой ще носи слънчеви очила в хотела вечерта, когато получи първия удар — ужасен саблен удар, който сякаш смачка трахеята му. Вторият удар — добре премерен ритник в слабините, го накара да се превие одве. Не бе в състояние да реагира, когато непознатият се шмугна в стаята и безшумно затвори вратата след себе си. Нито можа да окаже съпротива, когато мъжът го метна на леглото и го възседна през кръста. Ножът, който измъкна изпод грейката си, беше от вида, който притежаваха елитните войници. Той прониза корема на Лубин точно под ребрата и се плъзна нагоре към сърцето му. Когато гръдният му кош се изпълни с кръв, Александър бе принуден да изтърпи допълнителното унижение да гледа собствената си смърт, отразена в огледалните стъкла на очилата на убиеца му. Палачът пусна дръжката на ножа, все още забит в гърдите на Лубин, стана от леглото и спокойно взе папката с досието. Александър усети как сърцето му отмерва последните секунди от живота му, когато убиецът се измъкна тихо от стаята. Горещината — помисли си той. — Проклетата горещина…

Беше малко след седем часа, когато Филип най-сетне взе куфарите на Лубин от стаята за багаж и ги натовари в асансьора. Като пристигна пред стая 237, видя табелката „Не ме безпокойте!“ да виси на бравата. Съгласно план Б, той почука три пъти силно на вратата. Като не получи отговор, измъкна резервния ключ от джоба си и влезе достатъчно навътре, за да види двата чехъла — номер 44 — на руснака да стърчат десетина сантиметра извън леглото. Портиерът остави куфарите в антрето и се върна във фоайето, където докладва видяното на Рикардо:

— Заспал е мъртвопиян.

Испанецът погледна часовника си.

— Рано е дори за руснак. А сега какво?

— Ще го оставим да се наспи. На сутринта, когато се събуди с махмурлук, ще започнем Втора фаза.

Рикардо се усмихна. Нито един гост не бе преживявал Втора фаза. Тя винаги беше фатална.