— Изглежда, операцията е започнала — отбеляза Сиймор. — По-добре извести французите.
Картър натисна един бутон, за да активира обезопасената линия до Париж, и притисна слушалката до ухото си.
—
Този път в подготовката й нямаше никакво колебание. Елена се изкъпа набързо, оправи надве-натри косата и грима си и облече сравнително семпъл, но удобен костюм на „Шанел“. След това се накичи с повече бижута, отколкото слагаше обикновено при подобно пътуване, и мушна още няколко скъпи украшения в дамската си чанта. Сложи два костюма в малък сак и взе равностойността на няколко хиляди долара под формата на евро и рубли от стенния сейф. Знаеше, че Иван няма да го сметне за подозрително: той винаги я насърчаваше да носи значителна сума пари в брой, когато пътува сама.
Огледа за последен път стаята и тръгна по стълбите към долния етаж, като се стараеше да не показва с нищо вълнението си. Соня и децата се бяха събрали да я изпратят; тя ги прегърна по-продължително от обичайно и им нареди с престорена строгост да слушат баща си. Иван не беше свидетел на сбогуването им; той стоеше отвън на алеята и гледаше намръщено ръчния си часовник. Елена целуна децата за последен път, после се качи отзад в мерцедеса заедно със съпруга си. Когато колата потегли, погледна през рамо и видя децата, които й махаха за довиждане. После автомобилът мина през охраняваната врата и тя ги изгуби от поглед.
Новината, че Иван и Елена Харкови са напуснали Вила Солей, пристигна в командния център в Лондон в 7,13 часа местно време. Габриел научи за раздвижването пет минути по-късно. Един час след като получи съобщението, той съобщи на рецепцията, че освобождава стаята и че престоят му, макар и твърде кратък, е бил много приятен. Когато излезе от хотела, наетото от него „Рено“ вече го очакваше. Той се настани зад волана и потегли към летището.
По време на пътуването Иван беше прекалено зает, за да обърне внимание на Елена. Ту разговаряше по мобилния си телефон, ту се взираше мълчаливо през прозореца, а дебелите му пръсти барабаняха по централното табло. Понеже се движеха в обратна посока на сутрешния трафик към плажа, напредваха бързо: покрай залива на Сен Тропе до Сен Максим, към вътрешността на страната по Д-25 до магистралата, после на изток по магистралата към Ница. Когато навлязоха в северните покрайнини на Кан, Елена откри, че си представя как Иван и Екатерина правят секс в апартамента им в хотел „Карлтън“. Иван явно си помисли за същото, защото взе ръката й и й каза, че съжалява за всичко, което се е случило. Елена се чу да казва, че й тя съжалява. После погледна през прозореца към хълмовете, които се издигаха по посока на Алпите, и започна да брои минутите, оставащи до момента, в който щеше да се освободи от него.
Изходът за международното летище Кот д’Азюр се появи петнайсет минути по-късно. Междувременно Иван бе получил друго телефонно обаждане и разговаряше разгорещено с някакъв свой съдружник от Лондон. След пет минути, когато влязоха в климатизирания офис на авиокомпания „Ривиера“, той все още говореше по телефона. Зад чистото бяло гише стоеше мъж в средата на трийсетте с рядка руса коса. Беше облечен в тъмносини панталони и бяла риза с къси ръкави и пагони. Иван го накара да почака още две минути, докато приключи разговора си с Лондон.
— Харков — каза накрая той. — Полетът за Москва в единайсет.
Младият мъж го дари с неспокойна служебна усмивка.
— Няма как, мосю Харков. Опасявам се, че има сериозен проблем с вашия самолет.
Елена заби нокти в дланта си и се втренчи в носовете на обувките си.
— Какъв проблем? — попита Иван.
— Бюрократичен — отговори младият мъж. — Екипажът не ни е представил два много важни документа: сертификат за
ГДГВ беше Генералната дирекция за гражданско въздухоплаване, френският еквивалент на американското Федерално авиационно управление.
— Това е безобразие! — избухна Иван. — Излитал съм от това летище дузина пъти със същия този самолет и
— Разбирам разочарованието ви, мосю Харков, но се опасявам, че правилата са си правила. Самолетът ви няма да мръдне от мястото си, докато не представите пълномощно за
— Има ли някаква глоба, която мога да платя, за да ме пуснете?
— Накрая вероятно ще има, но не и сега.
— Искам да говоря с началника ви.
— В момента аз съм служителят с най-висок ранг.
— Свържете се по телефона с някого от ГДГВ.
— От ГДГВ изразиха ясно позицията си по въпроса. Няма да кажат нищо повече, докато не видят тези документи.
— Трябва да стигнем спешно до Москва. Майката на жена ми е много болна. Съпругата ми трябва да замине незабавно.
— Тогава предлагам екипажът ви да направи всичко възможно да намери въпросните документи. Междувременно жена ви може да обмисли възможността да пътува с товарен самолет.
