Когато един мъж се ожени за богата наследница за парите й и тази наследница сама се разпорежда с тях, какъвто бе случаят с госпожица Маклауд, за хитрия любовник обикновено е по-добре роднините на дамата да ненавиждат както него, така и нея. Това я принуждава да се хвърли в обятията на своя възлюбен, който става притежател както на жената, така и на нейните пари, без омразната досада на финансовите споразумения. Но членовете на семейство Маклауд, въпреки че се скараха с Алис, не прекратиха отношенията си с нея и продължиха да участват в живота и делата й, въпреки разочарованието си от нейния избор. Издръжката от четиристотин на година бе предназначена за нея и за децата й, като господин Вавасор не можеше да се надява дори на пожизнена рента и следователно, когато тя почина, богатството на майката бе наследено от нейното бебе. Но това не означаваше, че роднините спряха да се интересуват от благосъстоянието на бащата. Съмнявам се, че се е стигнало до официално споразумение или договор, но между господин Вавасор и семейство Маклауд съществуваше разбиране, че ако той не предявява претенции към парите на дъщеря си и им позволи да се заемат с нейното образование, те ще се погрижат за него. Той бе практикуващ адвокат, въпреки че частната му практика не бе особено успешна, а от един практикуващ адвокат винаги се очаква да може да се справи с всяка ситуация. Две години след смъртта на съпругата му господин Вавасор бе назначен за помощник-комисар в кантора, която се занимаваше с неплатежоспособни длъжници и която бе закрита три години след неговото назначение. Първоначално се смяташе, че той ще получава своите осемстотин на година до живот, без от него да се очаква да прави нещо за тях, но правителството на стиснатите виги1, както самият Джон Вавасор се изрази, когато описа условията на споразумението на баща си в Уестморланд, сложи край на това и го принуди да избира: да взима по четиристотин на година, без да прави нищо, или да задържи целия си доход, но да работи три дни в седмицата по три часа на ден по време на сесията, в един окаян малък офис близо до Чансъри Лейн, където задълженията му да се изчерпват с това да подписва документи, които няма право нито да чете, нито дори да поглежда. Той неохотно избра да задържи парите и в продължение на двайсет години подписването на документи бе неговият живот. Разбира се, че не смяташе себе си за разумно използван човек. Изпращаше петиции към всеки лорд-канцлер, молейки да бъде освободен от жестокостта на сегашното си назначение и да му бъде позволено да взима заплатата си, без да прави нищо в замяна. Количеството работа, което вършеше, наистина бе минимално. Сесиите не надвишаваха шест месеца в годината и часовете, които трябваше да прекарва в офиса на седмица, се равняваха на часовете, които един обикновен работник прекарваше на работа всеки ден. Но господин Вавасор заемаше длъжността помощник-комисар и обясняваше на всеки лорд-канцлер, че нито Уестминстър2, нито дори Линкълнското адвокатско сдружение3имат право да изискват от него да се унижава с подписването на документи. В отговор на всяка петиция той получаваше предложение за свобода в замяна на половината си доход и винаги отказваше.
Не може да има съмнение обаче, че господин Вавасор бе по-щастлив, вършейки своята почти фиктивна работа, отколкото щеше да бъде без нея. Той често обясняваше, че тя му позволява да живее в Лондон, но истината е, че щеше да живее в столицата с или без това официално назначение. Беше дотолкова свикнал с лондонския живот, още преди да получи възможността да заживее другаде, че нищо не би могло да го задържи задълго извън града. След смъртта на жена си той вечеряше в клуба си всеки ден, освен в случаите, когато бе гощаван от някой свой приятел и се чувстваше щастлив само тогава, когато вечеряше по този начин.
Онези, които са виждали Джон Вавасор да изучава менюто и да поръчва вечеря за себе си и за своя приятел в четири и половина следобед, са го виждали в единствения момент от деня, когато е сериозен и съсредоточен. Всички останали задължения са лесни за него и той ги възприема и отхвърля също толкова лесно. Дори изяждането на самата вечеря не го принуждава да прояви някаква енергичност. Понякога мръщи чело, когато опитва първата си глътка червено вино, но винаги спазва правилото, измислено от самия него, да се наслаждава на храната. Случва се готвачът да го разочарова и тогава той отвръща на удара с удар. Отвръща тихо и с усмивка на лице, но в същото време безмилостно и непоколебимо.
