Джон Грей влезе в стаята и завари господин Вавасор седнал на един фотьойл до огъня. Подозирам, че дишането, което бе чул, по-скоро беше хъркане. Вавасор бе решил да се почине, изморен от разписването на документи. Стаята беше голяма и скучна и гледаше към някакъв вътрешен двор. Господин Грей си каза, че едва ли е била боядисвана в последните няколко десетилетия. Съвсем близо до прозореца се издигаше черната стена на друга сграда, така че никаква дневна светлина не можеше да прекъсне работата на разписващия. В центъра на стаята имаше голяма махагонова маса, върху която се издигаше висока кула от документи. Отгоре бяха поставени единствените два инструмента, нужни на разписващия — попивателна хартия и химикалка. По дължина на масата бяха наредени няколко дебели справочника: „Пощенски указател“, „Съдебен циркуляр“, „Директория на адвокатските сдружения“, прашен том с парламентарни актове, които се отнасяха до Канцлерския съд (том, който господин Вавасор никога не бе отварял), както и няколко други. Сред тях нямаше книга, която би могла да послужи за разтуха или от която читателят би могъл да извлече някакво удоволствие. Покрай стената бяха наредени няколко стола и имаше един фотьойл, който обитателят на кабинета бе преместил до огнището. Подът бе покрит със стар турски килим. Други мебели нямаше. Едва ли е изненадващо, че господин Вавасор предпочиташе клуба си пред това място. Всъщност той не бе напълно сам в своята мрачна тъмница. В ъгъла на голямата стая имаше малък килер, където седеше писарят на разписвача — момче на около седемнайсет години, което прекарваше повечето си време, играейки морски шах на попивателната хартия. Ако бях на мястото на господин Вавасор, щях да се сприятеля с това момче, да му издам всичките си тайни и да се присъединя към младежките му игри.
— Влез! — извика господин Вавасор, когато Джон Грей го събуди, чукайки на вратата. — Радвам се да те видя. Заповядай, седни. Някога виждал ли си такъв окаян огън? Въглищата, които ни дават тук, са най-ужасните въглища в цял Лондон. Някога виждал ли си такива въглища?
Той гневно разбута огъня с ръжена.
Днес беше първи май и Грей, който бе дошъл пеша от улица „Съфък“, се бе изпотил.
— За какво ти е огън, когато навън е толкова топло? — попита той.
— За какво ми е огън? — възкликна разписвачът. — Ако трябваше да седиш тук по цял ден, щеше да видиш за какво ми е. Това е най-студената сграда, в която някога съм влизал. Понякога през зимата обличам вълненото си палто. Иска ми се да можех да заключа стария Съгдън тук за няколко седмици през януари.
Достолепният адвокат, чието име Вавасор бе споменал, бе главният виновник за неговото заточение и той постоянно му пожелаваше подобни малки нещастия.
— Как е Алис? — попита Грей, искайки да смени темата, защото се бе наслушал на историите на своя приятел за неговото заточение.
Господин Вавасор въздъхна.
— Добре е, струва ми се — отвърна той.
— Да не се е случило нещо на улица „Кралица Ан“?
— Няма да ми повярваш, ако ти кажа. Всъщност не съм сигурен дали трябва да ти казвам.
— Стигнахме толкова далече заедно и ми се струва, че съм заслужил правото да знам всичко, което я засяга.
— Точно в това е проблемът. Става въпрос за парите й. Знаеш ли какво, Грей? Започвам да си мисля, че направих грешка, като ти позволих да уредиш онези заеми от нейно име.
— Защо мислиш, че си направил грешка?
— Защото предвиждам трудности. Как ще уредим връщането на тези пари?
— Ако Алис стане моя жена, няма да ни се наложи да уреждаме нищо.
— Но ако не стане твоя жена? Започвам да си мисля, че тя никога няма да започне да се държи като другите жени.
— Не съм напълно сигурен, че я разбирам — призна Грей. — Но ти най-вероятно я разбираш по-добре от всеки друг.
— Никой не я разбира — отвърна ядосаният баща. — Онзи ден ми каза, както много добре знаеш, че нещата между нея и братовчед й са приключили…
— Нима… нима отново се е събрала с него? — попита Грей.
Докато говореше, по бузите му изби червенина — знак за острото безпокойство, предизвикало въпроса.
— Не мисля… поне не по начина, който имаш предвид. Струва ми се, че тя започва да осъзнава, че той е негодник.
— Трябва да сме благодарни на Бог, че е научила истината, преди да е станало твърде късно.
— Но знаеш ли какво е направила? Разписала е четири сметки на стойност две хиляди лири, които трябва да бъдат платени в срок от две седмици! Тази сутрин й изпратил някакъв мъж, който се представил за негов секретар, и Алис се съгласила да ги разпише. Две хиляди лири! Ето какво става, когато позволиш на една млада жена да се разпорежда с парите си.
— Но ние очаквахме това — отвърна Грей, който бе приел новината много спокойно.
— Да сме го очаквали?
— Разбира се. Нима си предполагал, че няма да й поиска още пари?
— Но те се скараха!
— Това не би имало никакво значение за нея. Обещала му е парите си и ако той се задоволи с тях, нека изпълни обещанието си.
— И да му даде всичко! В никакъв случай! Ще го разоблича. О, да. Жалък мошеник!
