Противната колекция от стаички (като най-противната беше тази на господин Вавасор) всъщност не се намираше на Чансъри Лейн. От Чансъри Лейн се отделяха три-четири по-тесни улички и няколко тъмни и тихи ниши. Някои от тях бяха задънени, други се сливаха с по-големи, но също толкова мрачни улици, където се намираха затворите за длъжници, а трети водеха до така наречените адвокатски сдружения — учреждения, за които повечето обикновени хора не бяха чували и за които, поне според мен, голяма част от самите адвокати не знаеха. Кой е чувал за Сдружението на Симъндс? Но някой Симъндс, несъмнено уважаван в своето време, бе основал това сдружение и то съществуваше до ден-днешен. Кой е запознат с целите и ползите от Сдружението на Стейпълс? Кои са неговите членове и с какво се занимават? Освен това Сдружението на Стейпълс беше сдружение с претенции, тъй като имаше свой собствен параклис или по-скоро сграда, която, поне отвън, имаше църковен вид, както по отношение на архитектурата и градината, така и по отношение на фасадата, гледаща към Холборн. Това несъмнено бе една неприветлива, но доста голяма постройка със старинна врата и достолепно излъчване.
Сградата, помещаваща кабинета и бюрото на господин Джон Вавасор, се намираше в една от тези странични улички и нейният основател, след като я бе построил, се бе почувствал много доволен от себе си. Фасадата й бе каменна и самата постройка бе солидна, но много грозна. Излъчваше някаква особена важност и може би по тази причина си имаше собствено име: Държавен архив на главния счетоводител. Може би в тъмните мазета на тази сграда и до ден-днешен се съхраняват архивите на много имоти, изпратени в канцлерския съд80 и никога не излезли оттам. В постройката се влизаше през тъмен коридор, чиято врата никога не се затваряше, и тъй като в другия му край също имаше врата, водеща до друга тясна уличка, той се бе превърнал в нещо като проход. Но хората, които го използваха, бяха малко на брой. От време на време можеше да бъде видяно момче, носещо купчина документи на главата или раменете си, както и някой писар, работещ в съда, който знаеше най-прекия път между две адвокатски кантори. Но въпреки че бе отворен от двете страни, този коридор беше тъмен като Ереб81 и всеки човек, който минаваше по него, започваше да чувства влагата и да усеща миризмата на мухъл, издигаща се от съдебните архиви под краката му.
Джон Грей мина по този коридор и изкачи каменните стъпала, водещи до кабинета на господин Вавасор. Стълбището беше широко и величествено, почти като стълбище в благородно имение, но мракът в коридора се бе просмукал и там и бе създал потискаща атмосфера, така че никой не можеше да слиза или да се качва по стълбите, без да изпита тягостно чувство. Господин Грей достигна един дълъг коридор, където, поне отначало, цареше пълна тишина. Нямаше шум на врати, които се отварят и затварят, нито тропот на краката на мъже, изкарващи своята прехрана. Джон Грей спря за миг и се огледа, запленен от мъртвешката неподвижност на мястото, но после чу тежко дишане и осъзна, че в килиите от двете му страни имаше пленници. Когато наближи вратата на кабинета на господин Вавасор, той прецени, че дишането идваше именно оттам.
На вратата бяха изписани думи, които едва успя да разчете в тъмното: „Стая за разписване. Господин Вавасор.“
Господин Вавасор ненавиждаше тези думи до дъното на душата си! Струваше му се, че те бяха сложени там, за да го унижат пред целия свят, разкривайки падението му. След като бе чул завещанието на дядо си, той бе решил никога повече да не изкачва онова меланхолично стълбище, да напусне завинаги Държавния архив на главния счетоводител и да се задоволи само с половината от официалния си доход. Но как можеше да се откаже от тези пари, когато дъщеря му продължаваше да захвърля своите на вятъра — и то по няколко хиляди наведнъж?
