Господин Палисър не беше на себе си, когато я остави, с намерението веднага да телеграфира на шестимата най-добри лекари в Лондон и да ги помоли да дойдат в Люцерн. Разходи се до езерото и десетина минути го обикаляше в състояние на почти трескаво ликуване. Не помнеше къде се намираше и какво точно вършеше. Единственото нещо на този свят, което му бе липсвало, единствената радост, за която бе копнял и която обединяваше повечето мъже, най-накрая щеше да бъде негова. След няколко минути вече му се струваше, че усеща русите главици на двамата си мъжки наследници под ръцете си, като единият щеше да управлява в Гадъръм, а другият да ораторства в Камарата на общините на Англия. През последните осем или девет месеца, откакто бе загубил всякакви надежди по този въпрос, той се бе чувствал принизен и низвергнат, въпреки всичките си постижения. Какво значение щеше да има, ако завладееше целия свят, ако не оставеше никой след себе си, който да продължи делото му? Говорейки тези неща, трябва да му отдадем заслуженото. Господин Палисър не бе достатъчно хитър, за да скрие това разочарование от жена си. Не знаеше достатъчно за социалния живот на мъжете и жените, за да го направи успешно. Но въпреки това бе опитал. Нито веднъж не я бе обвинил за разочарованието си — нито с поглед, нито с тон. И вече й бе простил всичко. Бурго Фицджералд беше мит. Госпожа Маршъм никога повече нямаше да се доближи до жена му. Господин Бот беше прокуден завинаги (той дори не бе успял да запази мястото си в парламента). Денди и Флърт щяха да се хранят с позлатена царевица, а над руините винаги щеше да се издига изкуствена луна. Само ако онези проклети швейцарски понита за езда не бяха пресекли пътя на жена му! Той отиде в конюшнята и нареди понитата незабавно да бъдат изпратени в четирите краища на кантона. След това инспектира възглавниците в каретата. Бяха ли достатъчно сухи? Август беше топъл месец в Люцерн, следователно можеше да приеме, че са сухи.
После си спомни, че бе обещал на жена си да изпрати Алис в стаята й и хукна обратно към къщата. Тя бе сама в трапезарията и ги чакаше за закуска. Господин Грей обикновено вечеряше с тях, но рядко го виждаха преди единайсет часа. Тогава той се появяваше и двамата с господин Палисър прекарваха заедно часовете до вечеря. Когато бъдещият баща на херцози влезе в стаята, Алис веднага прецени, че се бе случило нещо. Маниерът му бе напълно различен и тя прочете в очите му, че едва сдържаше вълнението си.
— Алис, имаш ли нещо против да се качиш в стаята на Гленкора? — попита той. — Тя иска да говори с теб.
Никога преди не я бе наричал Алис и когато осъзна това, той веднага се изчерви.
— Надявам се, че не е болна? — попита Алис.
— Не, не е болна. Но не бива да става толкова рано. И не й позволявай да се вълнува.
— Веднага ще отида при нея — обяви Алис и се надигна.
— Толкова съм ви задължен… но, госпожице Вавасор…
— Току-що ме нарекохте Алис, господин Палисър, и аз приех това за голям комплимент.
Той отново се изчерви.
— Така ли направих? Много добре. Ще го направя отново… ако ми позволите. Но моля ви, бъдете възможно най-спокойна в нейно присъствие. Знаете, че тя е много впечатлителна. Ако поиска нещо, разбира се, че ще се опитам да й го осигуря, но не бива да се вълнува излишно.
След тези думи Алис излезе от стаята, без да е имала време да отгатне какво се бе случило или по-скоро какво щеше да се случи. Господин Палисър остана сам и отново се отдаде на размишления за бъдещата слава на рода си. Дали се сети за клетия си братовчед Джефри, останал с празни ръце? Не, разбира се. Мислеше само за себе си и за прекрасните неща, които му предстояха. Пред него щеше да се открие един цял нов свят, който бе за предпочитане пред позицията на канцлер на хазната. Да, предпочиташе да бъде баща на следващия херцог на Омниум, отколкото да произнесе половин дузина годишни речи в парламента на тема финансовото бъдеще на страната! Беше ли възможно това пътуване в чужбина да се окаже толкова ползотворно за него? Нима бе извадил такъв голям късмет? Щеше да помни дори онзи бал в къщата на лейди Монк с благодарност. Може би за лейди Гленкора щеше да бъде по-добре да остане в чужбина в този деликатен период от живота си? Ако това бе така, те щяха да останат тук. Но преди да вземе решение по въпроса, господин Палисър разумно заключи, че трябва да се консултира с онези шестима лондонски лекари, които бе пожелал да извика в Люцерн, веднага след като бе научил благата вест.
Междувременно Алис се бе качила в спалнята на дамата, станала обект на толкова много тревожни мисли. Когато влезе, приятелката й бе облякла пеньоара си и лежеше на дивана, който се намираше до леглото.
— О, Алис, много се радвам, че дойде — рече лейди Гленкора. — Толкова искам да чуя гласа ти.
Алис коленичи пред нея и я попита дали е болна.
— Не ти е казал? Но разбира се, че не би го направил. Как би могъл? Но, Алис, как изглеждаше? Забеляза ли нещо особено в него? Беше ли доволен?
