Къщата на госпожа Джоунс беше красива и удобна, но се опасявам, че удовлетворението на госпожа Гринаул бе помрачено от разочарованието й, когато откри, че не бе осезаемо по-голяма от останалите къщи на улицата. Отношението й към този и други подобни въпроси щеше да развесели Кейт, ако тя бе просто наблюдател, а не част от антуража на леля си. Госпожа Гринаул беше свободомислеща жена с благ характер и в никакъв случай не можеше да бъде наречена себична, но бе твърдо решена да оползотвори всичко, което съдбата й бе отредила и да демонстрира на света, че притежава четиресет хиляди лири. И правейки това, тя не бе тормозена от чувство на престорен срам. Никога не се колебаеше относно изискванията си поради свенливост. Настояваше да получи всички удобства, които Ярмът можеше да й предложи и се стараеше всички около нея да разберат това. Към тези неща трябва да добавим огромната й скръб по покойния й съпруг.
— Скъпият Гринаул! Сладкото ми агънце! О, Кейт, само ако го бе познавала!
Когато каза това, тя седеше в най-добрата всекидневна на госпожа Джоунс, чакайки да бъде обявена вечерята. Бе наела както всекидневна, така и трапезария, тъй като „не виждам защо хората трябва да пестят, когато отиват на море. Не и когато имат възможността да си осигурят всички възможни удобства.“
— О, Кейт, иска ми се да го бе познавала!
— И на мен — отвърна Кейт, съвсем неискрено. — За съжаление, бях в чужбина, когато посетихте Вавасор Хол.
— А, да. Но трябваше да го видиш у дома. Гринаул беше най-добър край домашното огнище. Бях щастлива жена, Кейт, докато беше жив.
И Кейт с изненада видя, че по бузите на леля й се стичаха истински сълзи — по две от всяка страна. Но техният път почти веднага бе спрян от красива кърпичка, изработена от фин батист.
— Вечерята е готова, мадам — рече Жанет от прага.
— Жанет, заръчах ти да казваш „вечерята е сервирана“.
— Вечерята е сервирана тогава — отвърна Жанет с гневен тон.
— Хайде, Кейт — каза госпожа Гринаул. — Аз нямам апетит, но това не означава, че ти не можеш да се храниш. Писах на госпожа Джоунс с изричната молба да има момици. Надявам се, че си е наела добър готвач. Самата аз ям малко, но обичам да сядам на красива трапеза.
Следващият ден бе неделя и госпожа Гринаул отиде на църква в пълното великолепие на своето вдовство. След вечерята от момици, прислужницата бе извадила всички траурни дрехи на госпожа Гринаул пред сащисания поглед на Кейт. Това бе очарованието на тази жена: тя не изпитваше никакъв срам от нищо, което правеше. Вдовицата й бе показала траурните си одежди, възхвалявайки изработката на всяка дреха, твърдостта на крепа, деликатността на батиста и красотата на воланите, рецитирайки цената на всяко нещо до последния шилинг, но същевременно посочвайки, че парите не са били от никакво значение за нея, докато ги е купувала. Бе направила всичко това с гордостта на млада булка, показваща своя чеиз на най-добрата си приятелка. През това време Жанет бе стояла наблизо, подавайки дреха след дреха. От време на време госпожа Гринаул бе прекъсвала представлението, за да си почине и да каже някоя блага дума за своя възлюбен съпруг. В един момент госпожа Джоунс бе влязла в стаята, но вдовицата изобщо не се бе смутила от присъствието на този непознат човек.
— Да почива в мир! — бе казала най-накрая, внимателно сгъвайки една огромна пелерина от креп.
Госпожа Джоунс не бе чула правилно и бе решила, че наемателката й се обръща директно към своя покоен лорд.
— Завещал й е голямо богатство, предполагам — рече госпожа Джоунс на Жанет.
— И още как, мадам. Надвишава сто хиляди лири!
— Не думай!
— Лири стерлинги, мадам! Поне доколкото знам.
— Защо няма карета тогава?
— Има, разбира се, но една дама не може да отиде на море с карета, когато току-що е погребала съпруга си. Какво биха казали хората, ако я видят в собствена карета? Проблемът не е в това, че не може да си я позволи, госпожо Джоунс. И като говорим за карети, трябва да осигурите кабриолет за утрешната служба. Господарката нареди кочияшът да бъде облечен с ливрея и ръкавици.
