Почти изглеждаше така, сякаш капитан Белфийлд се бе обърнал към госпожа Гринаул с „мила моя“, но трябва да предположим, че това ласкаво обръщение се отнасяше за самата лодка. Госпожа Гринаул се настани на удобната и широка пейка на кърмата, а Белфийлд седна до нея и хвана румпела.
— Ако ще управлявате лодката, капитан Белфийлд, умолявам ви да бъдете внимателен.
— Разбира се, че ще внимавам, щом вие сте на борда! — възкликна капитанът. — Не знаете ли, че по-скоро бих загинал под вълните, отколкото да позволя една капка да ви опръска?
— Но не виждате ли, че можем да загинем под вълните заедно?
— Заедно! Каква сладка дума! Да загинем заедно! Ако не знаех, че на този свят има нещо дори по-приятно от това, нямаше да имам нищо против да загина в подобна компания!
— Но аз имам, капитан Белфийлд, така че внимавайте, моля ви.
В този случай никой не загина под вълните. Лодката на господин Чийзакър първа достигна ярмътския пристан и всички слязоха благополучно на сушата. Скоро, скоро след това екипажът на капитан Белфийлд достигна същото място в същото състояние.
— Ето — рече той и подаде ръка на госпожа Гринаул, — докарах ви до брега, без да ви се случи нищо лошо, поне засега.
— Надявам се, че и в бъдеще няма да ми се случи нищо лошо.
— Да пази Господ, госпожо Гринаул! Каквато и съдба да ни чака оттук насетне, както вас, така и мен, надявам се, че вие ще бъдете в пълна безопасност. Ох, как ми се иска да вярвам, че някой ден отново ще имам привилегията да ви закрилям от всички опасности!
— Уверявам ви, че мога и сама да се пазя. Лека нощ, капитан Белфийлд. Лека нощ и на вас, господин Чийзакър. Няма да ви караме да ни изпращате, нали, Кейт? Прекарахме си чудесно.
Вече крачеха по еспланадата и къщата на госпожа Гринаул се падаше отдясно, докато жилищата на двамата джентълмени бяха наляво. Те влязоха в люта схватка за правото да изпратят вдовицата до прага й, но госпожа Гринаул бе упорита и не предостави това право на нито един от двамата.
— Господин Джо Феърстерс така или иначе трябва да мине през къщата — заяви тя. — Той ще ни изпрати. Не, господин Чийзакър. Благодаря ви, но не. Лека нощ.
В гласа й се прокрадна повелителна нотка, която накара господин Чийзакър да се подчини и капитан Белфийлд да осъзнае, че само ще навреди на каузата си, ако продължи да настоява.
— Е, Кейт, какво мислиш за деня? — попита лелята, когато остана насаме с племенницата си.
— Не мисля много за подобни дни, лельо. Беше приятно, но се опасявам, че не разполагам с темперамента да се наслаждавам на такива забавления. Завидях на Офелия Уокър за това, че изглеждаше толкова щастлива.
— Обичам да гледам момичета, които се забавляват — отвърна госпожа Гринаул. — Младите мъже също обичат. Изглежда ми съвсем естествено. Защо младите да не флиртуват помежду си?
— Защо и старите да не флиртуват?
— Така е, старите също имат това право… стига да не досаждат на никого. Ще ти кажа какъв е проблемът, Кейт. Хората са станали толкова добродетелни, че се чудят как да се забавляват и развличат. Ако имах синове и дъщери, щях да смятам флиртуването за чудесен вентил за освобождаване на напрежението. Но при старите хора има някои трудности. Те искат да флиртуват с младите, които не ги желаят. Ако старите хора се ограничат до това да флиртуват единствено помежду си, не виждам защо някога трябва да спрат… докато не бъдат принудени да го направят, разбира се.
Това бе доктрината на госпожа Гринаул по въпроса с флиртуването.
Ще оставим госпожа Гринаул и нейната племенница в Ярмът, а по пътя обратно към Лондон ще се отбием в Кеймбриджшир при господин Грей. За повечето хора бе добре известно, че Кеймбриджшир не може да се похвали с такива природни красоти, каквито притежава всяко друго английско графство. Земята бе прекалено плоска и не особено залесена, реките всъщност бяха канали и повечето местни ферми и ниви бяха отделени една от друга с канавки, вместо с живи плетове. Тази подредба несъмнено улесняваше селскостопанския процес, но не допринасяше за провинциалната красота на мястото. Домът на господин Грей бе разположен в онази част на Кеймбриджшир, където тези характеристики бяха особено ясно изразени. Къщата се намираше на остров Или24, на няколко мили от самия катедрален град, от едната страна на дълъг прав път, пресичащ много мили обработваема земя без нито един храст, който да наруши еднообразието. Имението, където господин Грей прекарваше по-голямата част от годината и където възнамеряваше да живее до края на дните си, се казваше Недъркоутс.
