Пощата пристигна в Недъркоутс по време на закуската и господин Грей отвори писмото на Алис на масата. Изчете го два пъти, преди да започне да обмисля какво да предприеме, след което прегледа още няколко нейни писма, които бе получил от Швейцария, излитайки ги много внимателно. След това грабна широкополата шапка, която бе носил в градината, преди да бъде извикан за закуска, и излезе на двора, стиснал писмата в ръка.
Струваше му се, че бе доловил нещо повече от най-обикновено желание за отлагане в думите на Алис — нещо по-сериозно от колебанието да направи стъпката, която искаше да направи, ако не сега, то след известно време. Струваше му се, че тя бе нещастна, защото не вярваше, че бракът й ще бъде сполучлив. Но нито за миг не си помисли, че следователно трябва да развали годежа. Първо, той я обичаше твърде много, за да позволи на подобна идея да пусне корени в мислите му без това да му причини огромни терзания. Джон Грей беше последователен и решителен мъж, но освен това бе малко необщителен и не му бе особено лесно да създава нови запознанства, което пък го правеше несклонен да прекъсва онези, които вече бе създал. Разбира се, ако бе стигнал до заключението, че щастието на Алис зависи от тази саможертва, щеше да я направи, без да се замисля или оплаква. Ударът нямаше да го повали, но щеше да остави голяма рана в сърцето му, която нямаше да зарасне до сетния му час. Щеше да се предаде безропотно, но никой нямаше да разбере, че бе дълбоко наранен. Но дори през ум не му мина, че подобно действие от негова страна можеше да бъде от полза на Алис. Подсъзнателно той вярваше, че бе по-благородният от двамата, а самата нея започна да възприема като ранено създание, за което трябваше да се погрижи. Бе я обхванала някаква слабост и просто имаше нужда от човек, който да й вдъхне сили и кураж. Дори за миг не се осъмни в любовта й, но знаеше, че бе прекарала няколко седмици в компанията на двама души, които несъмнено бяха разклатили решимостта й. Идеята да се откаже от нея бе толкова налудничава, колкото идеята да отреже крака си, защото бе изкълчил своя глезен. Реши да замине за Лондон и да говори с нея и дори не изостави надеждата, че може би още тази Коледа щеше да я види на своята празнична трапеза. Написа й кратка бележка, която веднага й изпрати.
„Скъпа Алис,
Реших незабавно да замина за Лондон. Ще се видим вдругиден в осем вечерта.
Писмото не съдържаше нищо друго.
— И сега — рече тя, когато го прочете — трябва да се осмеля да му призная цялата истина.
И каква беше цялата истина? Когато си каза, че трябва да признае цялата истина на своя годеник, Алис Вавасор имаше предвид, че възнамерява да развали годежа. Тя признаваше, че онова, което имаше да му казва, не бе съвместимо с любовта и съвършената вярност, които дължеше на мъжа, за когото бе обещала да се венчае. Но това наистина ли бе така? Тя не бе изневерила в любовта си към него. Сърцето й не се бе насочило отново към необуздания й братовчед. Чувстваше се принудена да се раздели с Джон Грей, но никога нямаше да се омъжи за Джордж Вавасор. Алис поне петдесет пъти се увери в това за двата дни, които имаше на разположение. Дори стигна по-далече и обяви пред себе си, че ако се откаже от този брак, който от няколко месеца бе считан за решен от нея и от всичките й приятели, значи никога нямаше да се омъжи.
Казват, че бракът е важно нещо, което трябва да бъде внимателно обмислено и младоженците често биват предупреждавани, че много хора се женят прибързано и после съжаляват за това. Но истината е, че не съм сигурен дали хората не обмислят браковете си прекалено внимателно. И не съм убеден, че няма такива, които съжаляват за браковете си въпреки това, че са ги обмислили много внимателно. Несъмнено има такива, които съжаляват, но съм склонен да вярвам, че повечето мъже и жени приемат съдбата си и подобно на птиците, се подчиняват на природните закони, когато се женят и браковете им могат да бъдат описани като задоволителни, поне през повечето време. Тези хора чувстват вътрешното убеждение, че Провидението, дори да не е взело най-доброто възможно решение, със сигурност е взело по-добро решение, отколкото биха взели самите те, колкото и внимателно да са обмислили въпроса. Според мен една жена не би могла да си намери добър съпруг, разчитайки единствено на собствените си разсъдливост и вкус, по същия начин, както не би могла да добави два лакътя към ръста си. Но като цяло съпрузите в тази страна са достатъчно добри, както мъжете, така и голяма част от жените, и според мен бракът не изисква толкова много размишления, колкото хората си мислят.
