— Виж я ти! — разсмя се той. — Един нормален мъж, ако трябва да избира между мъж и жена, трябва да избере жената. А аз съм нормален. Само искам да разбера защо Мелник не се вслушва в твоите доводи. На мен те ми се сториха напълно убедителни. Още повече че познавам трудовете на Самойлов, знам и за онази история в Зеленоград. На мястото на твоя началник бих повярвал на теб. И щом той постъпва другояче, бих искал да разбера защо го прави, от какви съображения. Или ти пак не ми казваш всичко?
— Не, този път всичко ви казах, нищо не скрих. Обаче истината е, че Мелник не знае за Самойлов.
— Но защо? Та това е най-важното в твоите съображения.
— Е, и… — Настя сви рамене. — Аз и на вас разказах само от уважение. А той щеше да ме съсипе от подигравки. Нали знаете какво е отношението към науката при нас? А и Мелник няма никакви съображения, а само тъпо упорство и неумение да отстъпва от позицията си дори когато е очевидно, че трябва да го направи. Толкова активно ни подкрепяше, когато търсехме сериен убиец, моделирахме портрета му, стигнахме до идеята за висока жена спортистка, после излязохме на Лазарева… та сега просто няма сили да признае пред себе си, че всичко е било напразно. Тогава толкова ни хвалеше, на всяка оперативка ни даваше за пример. И какво излиза сега — че е глупак, че е подкрепял и хвалил неправилна версия и тъпи подчинени? Той няма да допусне такова нещо никога в живота си. Такива като Мелник предпочитат серийния убиец да остане незаловен, отколкото да се окаже, че началният се е заблуждавал. Ето и вие току-що казахте, че винаги сте прав, защото сте следовател. А Мелник е винаги прав, защото е началник. Схващате ли разликата?
— Ох, колко го мразиш! — поклати глава Олшански. — Винаги съм те смятал за сдържана, дори равнодушна, но сега омразата направо извира от теб. Колко те е ядосал само! Поде чуваш ли се как говориш?
— Не, защо?
— Ами че ти почти крещиш.
— Така ли? — смути се Настя. — Извинявайте. Развълнувах се.
— А не бива. Един лош началник не е повод за вълнение, това си е нещо обичайно, всички живеят така. Къде да ви оставя?
— До най-близката станция на метрото, ако може.
— Може и не само до най-близката. На какво ще се качваш? Вкъщи ли се прибираш?
— Вкъщи — уморено кимна тя и веднага се сепна: — О, не, извинявайте, у родителите ми! Съвсем забравих, че им обещах да отида. По линия „Серпуховская“.
— Ясно. Ами ти накъде си, капитане?
— И аз мога да пътувам по „Серпуховская“.
Настя и Доценко слязоха от колата при станция „Нагорная“. В метрото тя купи огромен красив букет рози, за да честити на майка си и втория си баща годишнината от сватбата. Във вагона почти нямаше хора — влакът идваше откъм жилищните райони на града и след края на работния ден хората пътуваха предимно в обратната посока.
— Анастасия Павловна, ще ме осъждате ли, ако отида при Олшански? — попита Доценко.
Ето въпроса, от който тя най-много се страхуваше. Какво Да отговори? Да го разубеждава, а после самата тя да напусне? Или да го подкрепи? Как е правилно да постъпи?
— Миша, не бива да се съобразявате с моето мнение. Постъпете, както смятате, че е правилно. Само не вземайте прибързани решения — това е най-важното.
Лицемерка! „Не вземайте прибързани решения!“ Ами тя самата не постъпи ли точно така? Човек би помислил, че се е измъчвала месеци наред, разкъсвала се е вътрешно, претегляла е всички за и против. Не, и тя взе решението си внезапно, под моментното влияние на емоциите си. И сега това решение укрепва у нея с всеки изминал час. Само дето едновременно с него се засилва и чувството на срам. Срам, задето е страхлива и слаба. Срам пред полковник Гордеев.
На станция „Боровицкая“ Михаил се сбогува и слезе, трябваше да се прехвърли на друг влак, а Настя продължи, потънала в своите безрадостни мисли. Може би след разговора с втория й баща ще й олекне? Поне смутът в душата й ще се разсее.
У родителите й беше пълно с гости и това беше неприятна изненада за Настя. Сега най-малко й се искаше да бъде сред хора, да се усмихва, да разговаря с почти непознати. Ако майка й я беше предупредила още снощи, Настя щеше да намери един милион причини, коя от коя по-уважителни, поради които точно днес по никакъв начин не би могла да дойде. Но майка й коварно премълча и й говори само за необходимостта да се храни правилно.
Настя мъжествено „отбиваше синовния си дълг“, като току поглеждаше часовника. Удобно ли е вече да изчезне или трябва още да се повърти сред гостите, за да не обиди майка си и Леонид Петрович? Винаги я беше смайвала способността на родителите й да завързват познанства и приятелства с хора, които нямат никаква връзка с професионалните им среди. Ако Настя поканеше гости, всички те щяха да бъдат или нейни колеги от „Петровка“, или колеги на Льошка от института. А сега около нея имаше хора с най-различни професии, с които майка й и вторият й баща се бяха запознавали на приеми, банкети, по курорти, имаше дори две съученички на майка й.
Тя си проправи път до втория си баща и го подръпна за ръкава.
— Тате, да идем в кухнята, трябва да се посъветвам с теб.
