Намерението да смени работата и началника си укрепваше у нея с всяка изминала минута. Не че Анастасия Каменская беше абсолютно честна и правдива във всичко, разбира се, че не, инак не би могла да работи в криминалната милиция. Но наистина през последните десет години не й се бе случвало да мисли как да измами началника си. Просто нямаше такава необходимост, нещо повече — това би било глупаво и опасно, защото Житената питка — Гордеев можеше да й даде много умен съвет и да й помогне. Той имаше доверие на подчинените си, на техния опит и интуиция и не тропаше с крака, когато указанията му се изпълняваха неточно или не се изпълняваха — стига за това да имаше солидни причини. А в работата с Мелник трябваше постоянно да мисли не толкова за разкриването на престъпленията, колкото как да не си навлече неприятности. Колко противно и унизително беше всичко това!
Доста бързо стигнаха до мястото, посочено от добросърдечната секретарка. Пред входа на блока бяха спрели две коли: милиционерската — бяла с тъмносиня ивица, и светлосиньото жигули на Олшански.
— Успяхме! — с облекчение каза Настя. — Сега можем спокойно да изчакаме Костя да излезе. Хем ще подишаме чист въздух.
Тя извади цигарите и зиморничаво сгърчи рамене. Не беше много студено, под краката продължаваше да жвака разтопен сняг, но налитащият влажен вятър току запращаше в лицата им отвратителна смес от суграшица и дъжд. Да се разхождаш в такова време не е много приятно. Настя надникна във входа, надявайки се да намери там временно убежище, но веднага излезе. Блокът беше стар, с мръсно стълбище и олющени стени. По-добре да постоят на улицата.
Тя съвсем се бе вкочанила, когато Олшански най-сетне излезе, придружен от трима души.
— Настася? Какво правиш тук? Привет, капитане! — кимна той на Михаил. — Какво се е случило?
— Трябва да поговорим с вас, Константин Михайлович.
— Почакайте една минутка, сега ще се освободя. — Олшански се отдалечи, размени набързо няколко думи с другите присъствали на обиска, после отключи колата си. — Качвайте се, ще си поговорим на топло.
Настя бързо се вмъкна в колата и извади от чантата си носна кърпа, за да избърше мокрото си от дъжда и снега лице. Не бяха нужни много обяснения, Константин Михайлович веднага разбра всичко.
— Много ви тормози новият ви шеф — каза той. — Сигурно ви е тежко?
— Меко казано — призна тя.
— Ами ти, капитане — обърна се следователят към Доценко, — спомняш ли си онзи наш разговор? Мисля, че е дошъл моментът да си смениш работата.
Настя знаеше, че Олшански отдавна се опитва да примами Михаил в следствения отдел, понеже високо цени неговата способност да получава точни и правдиви показания от свидетели и потърпевши. Знаеше също, че Доценко винаги бе отклонявал тези предложения. Нима и сега ще откаже?
— Ще помисля — много сериозно отговори Михаил. — Може би сте прав, наистина трябва да се махна.
— Аз винаги съм прав — засмя се Олшански. — Защото съм следовател. Хайде, Миша, не протакай, не чакай да си скъсаш нервите с този новия. А аз ще ти бъда наставник, като млад специалист ще те взема под крилото си, така че не бой се, не е кой знае каква философия.
— Ще помисля — повтори Доценко.
На Настя й докривя. Тя щеше да напусне, вече е решено. И Миша сигурно ще напусне, за какво му е да се тормози! После ще започнат да напускат и другите. Всичко, което Гордеев грижливо и с обич бе създавал, което бе събирал зрънце по зрънце и шлифовал, в един момент ще рухне като пясъчна кула. Жалко, чак да ти се доплаче. И от Гордеев ще я е срам — не издържаха още първите трудности, разбягаха се като плъхове от потъващ кораб. Може би все пак не бива да напуска? Миша я гледа в устата, има я за необорим авторитет и ако тя напусне, несъмнено ще приеме предложението на Олшански, а ако остане, ще задържи и него. Трябва още да потърпи, да се постарае да свикне. Вярно, всички се чувстват отвратително, тежко им е с новия началник, но търпят, никой не говори за напускане. Само тя. Какво, да не би да е по-слаба от всички?
— Константин Михайлович — каза Настя с пресилено възмущение, — какво сте намислили вие, а? Да ни отнемате кадиите? Не е хубаво да надничате в чужда паница.
— Разбира се, по-добре е вашият Мелник да се възползва от пълната паница, оставена от Гордеев — парира я следователят. — Той такива каши ще ви забърка, свят ще ви се завие! Това ли чакате? Добре де, шегувам се, вие си решавайте къде да работите. Та какво ще правим с вашата Лазарева? Ще я обявяваме ли за издирване?
— Обявете я. Не можем да убедим Мелник в обратното. Той смята, че тя има нещо общо с убийствата и не мисли да променя мнението си.
— Ами може наистина да има нещо общо? — присви очи Олшански. — Нали Мелник не би упорствал без основание сигурно има някакво.
— Константин Михайлович, той има основание, ако смятаме седемте убийства за серия.
— Е, и?…
— Аз пък имам основание да смятам, че не са серия. Хайде избирайте на кого вярвате повече — на мен или на Мелник.
