— Разбира се, нямам си абсолютно никаква работа — отговори си на глас. — Аз съм безделница, която живее без грижи и тревоги, всичко ми е наред, всичко е просто прекрасно и тъй като разполагам с неограничено време, мога да си позволя да се позабавлявам пред огледалото и да потърся имиджа си за светски изяви или за предстоящ курорт. И изобщо…
Не успя да си разкаже какво й предстои изобщо, защото иззвъня телефонът. Настя хвърли смаян поглед към часовника, след което вдигна слушалката и чу познатото тенорче на следователя Олшански:
— Каменская, ти пак ме набърка в някакви истории. Намерили са твоята Лазарева.
— Е, слава богу! Вие пък от какво сте недоволен? — предпазливо попита тя, защото не разбираше защо е трябвало да й съобщят това в дванайсет и половина през нощта, и то с такъв ядосан тон.
— От всичко съм недоволен. Първо, Лазарева е загинала.
— Как така е загинала?!
— Ами просто е загинала. Паднала е от високо и е загинала.
— Не са успели да я арестуват?
— Опитали се. Но сега ще ти кажа и най-неприятното. Опитали са се да я арестуват в момента, когато на дванайсетия етаж на недостроена сграда е душела някакъв мъж. Докато накрая са паднали заедно. И двамата са загинали. Така че ти май си прибързала със заключението си, че тя няма нищо общо със седемте трупа. Сега друго. Наши момчета от районния участък са идентифицирали Лазарева, когато е отивала към строежа, придружена от мъж. Но не онзи, когото се е опитвала да удуши, а друг. Затова за задържането й са отцепили голяма територия, защото са смятали, че мъжът може да е неин съучастник, който я подсигурява. И са открили някакъв мъж и жена с дете. Закарали са ги в участъка и молят за нашето решение: да ги задържат ли или да ги пуснат. Името Евгений Илич Паригин говори ли ти нещо? Да ти се е мяркал в делото за седмината удушени?
— Не, не съм срещала това име.
— Ами Ирина Павловна Милованова?
— Милованова ли?! А детето как се казва? Лиля? На десетина години?
— Именно! — учудено проточи Олшански. — Познати имена, така ли? Фигурирали са в делото?
— Не, какво говорите, Константин Михайлович, аз познавам Ира Милованова. Тя е роднина на мои приятели. А Лиля е тяхната дъщеря. Къде се е случило всичко това?
— В Северно Бутово.
— Точно така. Те си купиха там апартамент и сега го ремонтират. Ира ходи там всеки ден и почти винаги взема със себе си Лиля, знам го, те са ми казвали.
— Накратко, твоята позната седи сега в участъка и чака да проверят самоличността й и да се убедят, че няма нищо общо с всичко това. Така че ако се интересуваш, иди там, защото ще я държат чак до сутринта, ако не и повече. А за Паригин сигурна ли си? Сигурна ли си, че не се е мяркал в делото?
— Определено, Константин Михайлович. Сигурна съм.
— Добре, утре сутринта ела при мен, да видим какво ще правим с вашата Лазарева.
Настя затвори телефона и се втурна към антрето да си обуе маратонките. Колко хубаво, че така и не се накани да откара колата на Льошка в Жуковски, за да я прибере в гаража! Ето че й потрябва. Вече си закопчаваше якето, когато се сети, че трябва да се обади на Стасов. Ами ако той не знае къде са Ира и детето и вече е полудял от тревога? Набра бързо номера.
— Ало? — почти веднага се чу напрегнатият глас на Владислав.
— Аз съм, Владик. Да не би да спиш?
— В колата съм, отивам нататък. След десетина минути ще бъда в участъка. И на тебе ли се обадиха?
— Разбира се.
— Защо? Проверявали са Ирка?
— Не, нищо подобно. Обади ми се следователят. По моя молба той беше обявил за издирване един човек, та при задържането му са прибрали и твоите момичета. Просто са се случили наблизо. И аз тръгвам нататък.
— Добре, Настюха, ще се видим. Дочуване.
Настя изхвърча от гарсониерата, стискайки в едната ръка чантата, в другата — ключовете от колата. В този момент напълно беше забравила как изглежда.
