„Ами парите? — добави наум Настя. — Две истински пачки и две фалшиви. Това много прилича на мошеничество. Или на шантаж. Тогава е ясно защо е отишъл на строежа. Имал е определена среща там. Интересно — с кого? Нима с Лазарева? Или с някого другиго, а Лазарева се е озовала там случайно и се е опитала да извърши поредното убийство. Часът е бил много подходящ — след единайсет. И начинът е същият — удушване. Ах, дявол да го вземе, нима съм сбъркала за нея? Ех, че ще се радва Мелник, когато се разбере, че е бил прав Лазарева е убийцата! Какво пък, тогава ще трябва да отдадем дължимото на професионалния му опит и детективския му усет. А аз, както става ясно, съм пълна глупачка и нямам работа в милицията. Добре, така да бъде, и без това ще напусна отдела, вече е решено.“
Мина най-малко час, докато Настя най-сетне приключи разговорите си първо с оперативния работник, а после със задържания Паригин. Настани Ира в колата и каза:
— Сега ще прескочим до мястото, където се е случило всичко, ще огледам набързо и веднага след това се прибираме. Показвай ми пътя. Хем така ще науча къде ще ви идвам на гости.
Когато видя милиционерските коли и линейката край строящата се сграда, тя слезе и остави Ира сама. Да, неприветливо местенце. Странни са нашите власти — първо започват да строят жилищни блокове, а едва после, и то след доста време, започват да създават нормални условия за хората, настанени в тези блокове. Вероятно се предполага, че жилищният проблем в нашето общество е толкова остър, че човек е готов да се нанесе в новия си апартамент, независимо че няма пътища, осветление, обществен транспорт и магазини.
След четвърт час Настя се върна и отвори вратата откъм пътническото място.
— Седни на волана — каза кратко. — Аз ще ти казвам накъде да караш.
Ирочка послушно се премести на шофьорската седалка и запали двигателя, а Настя опря тила си на облегалката и притвори очи, борейки се с гаденето. Пред очите й още бяха двата трупа, проснати сред огромна локва разтопен сняг. Вярно, всички хора рано или късно умират. Но все пак… Те трябва да умират тогава, когато и както природата е решила. Само тогава и само така. И по никакъв друг начин.
Ира критично оглеждаше жилището на Настя. Каквато беше къщовница, тя веднага разбра всичко за обитателите на тази малка гарсониерка.
— Значи тук живеете с мъжа ти?
— Да — разсеяно кимна Настя, — тук живеем. Не обръщай внимание, че не е разтребено.
Ира бързо отиде в кухнята.
— А, не говори така — чу се оттам звънливият й гласец, — тук цари чистота като в операционна. Печката блести, мивката лъщи. Не се критикувай напразно.
Настя седна на дивана, изпружи крака и впери очи в отсрещната стена. Посред нощ е, безсмислено е да си ляга, и без това гледката на мъртвите тела няма да й даде да заспи. Трябва да приготви постелята за Ирочка, поне тя да си почине. А тя ще поседи в кухнята с чашка кафе и цигара и ще помисли…
— Настя, какво ти е? — чу тя над ухото си гласа на Ирочка.
— Защо?
— Днес не приличаш на себе си. Преди един час в участъка фучеше като механична метла, сновеше по стълбите, очите ти святкаха, а сега си пак каквато си обикновено. Случило ли ти се е нещо?
— Не, всичко е наред, Ириша. Я да ти приготвя леглото.
Ира беше застанала точно пред нея и погледът й бе укорителен. Настя неволно се залюбува на стройната й фигурка, на тъмните й вълнисти коси и на хубавото й личице.
— Будалкаш ме — твърдо заяви Ира. — Че ти било доскучало — тия ги пробутвай на Стасов…
— Ира — слисано я прекъсна Настя, — какъв е тоя език? Защо употребяваш думи като будалкаш, пробутваш?
— Ами как да разговарям с теб, след като не разбираш нормалните думи? Аз имам очи и тези очи виждат, че ти изобщо не скучаеш. Нещо те гризе и ти се опитваш да избягаш от това нещо. Така ли е или не е така?
— Да речем, че е така. Отчет ли искаш да ти давам?
Това беше грубо, но Настя се сепна твърде късно след укора по лицето на Ирочка моментално се изписа обида.
— Не ти искам никакъв отчет, но ако имаш проблеми, може би бих опитала да ти помогна.
— Извинявай — Настя ласкаво докосна ръката й, — не ми се сърди. Не исках да те обидя. Наистина имам проблеми, но едва ли някой може да ми помогне.
— Не говори така — пламенно възрази Ира. — Знам, ти си ужасно самостоятелна и не обичаш да молиш за помощ, но така не може, Настя! Повярвай ми, не може така. Човек не може вечно да се справя с нещастията си сам, той се нуждае от помощ и подкрепа, това не е срамно. Погледни какво си направила със себе си!
— Не ти ли харесва? — попита Настя.
— Не е там работата. От гледна точка на красотата е чудесно, не мога да си откъсна очите, но това не си ти. Не си ти, Настя. Колко ли трябва да си се отвратила от себе си, за да поискаш да престанеш да бъдеш ти!
— В това си права — позасмя се тя, — наистина се отвратих от себе си. Но ако това те плаши, сега ще взема душ и ще измия цялата тази красота. И без това не мога да ида на работа в този вид.
— Не искаш ли да ми разкажеш какво ти се е случило?
