Ирочка Милованова бе живяла твърде дълго заедно със следователката Татяна Образцова, за да се нервира и ядосва заради неочакваното й задържане в районното. От разказите на Татяна тя добре знаеше, че такова нещо може да се случи буквално с всекиго и не бива да обвинява „лошите милиционери“, това е глупаво и безсмислено, защото те си вършат работата, а на челото на никого не е написано кой е той в действителност и има ли отношение към престъплението. Именно затова съществуват разните проверки — за да се попълнят тези липсващи „надписи“. Нещо повече — Ирочка знаеше и друго, а именно, че често се случва, ако задържат човек без документи, любезно да му предложат да си плати, ако не иска да има неприятности. В Питер „тарифата“ била сто-сто и петдесет хиляди рубли и тя нямаше никакви основания да смята, че Москва се различава по нещо от северната столица. Така че ако я изнудват за пари, тя щеше да плати, без да търси помощта нито на Таня, нито на Стасов. По-просто е, по-бързо и в крайна сметка — по-евтино, отколкото да се възмущава, пилеейки напразно нервни клетки, които, както е известно, не се възстановяват. Единственото, което я тревожеше, беше Лиля, която можеше да се уплаши, но по всичко личеше, че момичето приема ситуацията с олимпийско спокойствие. Първо, за своите десет години без два месеца бе изчела безброй криминални романи, предимно написани от същата тази Татяна Образцова под псевдоним Татяна Томилина, и второ, беше дъщеря на служител от милицията, макар и бивш, но нали милиционерската кариера на Стасов бе приключила немного отдавна и Лиля прекрасно си спомняше колко често неочакваните ситуации се създаваха именно привечер, когато е време за лягане. Освен това Лиля беше нормално дете и като почти всички нормални деца не обичаше да ходи на училище и се надяваше, че нощното приключение ще й даде право утре да не отиде. Така де, кой ще прояви такава жестокост — да прати на училище дете, което половин нощ не е спало? Още повече че това дете е пълна отличничка и не го заплашва изоставане от програмата.
Така че когато пристигнаха в участъка, хубавичката Ирочка веднага започна да се запознава с всички служители, намиращи се в този късен час в дежурния отдел. Тя чуруликаше, кокетираше, звънливо се смееше и казваше, че всяко зло било за добро, защото тя скоро щяла да живее на територията на този милиционерски участък и щяло да е прекрасно, че ще познава милиционерите, призвани да осигуряват нейната защита и спокойствие. Беше невъзможно да се съпротивляваш на нейното весело обаяние и само след двайсетина минути всички наоколо започнаха да се усмихват, дежурните й предложиха чай, а Лиля почерпиха с бонбони.
Много скоро пристигна Стасов, разстоянието от Черьомушки не беше голямо. Той хвърли бърз поглед на Ира и дъщеря си, влезе право при дежурния и му подаде документите — своите и на Ирина. После поприказва с милиционера, който ги бе докарал тук, като кимаше и отговаряше на различни въпроси.
— Ще трябва да изчакаме Настя — каза той, когато отиде при Ира и Лиля.
— Защо, не повярваха ли на теб?
— Не е там работата. И те си имат задачи. Нашата Настя е издирвала жената, която е загинала, и сега тя трябва да дойде и с очите си да види хората, задържани на местопроизшествието. Такъв е редът, разбираш ли? Аз не съм човек, заради когото биха нарушили този ред. Така че ще трябва още да потърпите. Лиля, казах на майка ти, че ще пренощуваш у нас.
— Добре, татко — послушно отговори момиченцето.
— Гладна ли си?
— Не, ядох бонбони.
— Донесох ти книжка, почети си, а аз трябва да си поговоря с леля Ира.
Лиля веднага грабна книгата и престана да забелязва околната действителност. Ирочка и Стасов се отдалечиха, застанаха на мястото за пушене.
— Разкажи ми дума по дума какво точно ви се случи — поиска Владислав.
Ира го погледна учудено:
— Нищо не ни се е случило. Всичко стана така, както вече са ти разказали.
— Сега ти ми разкажи. Обади се към девет и ми каза, че заради изключения асансьор работниците мъкнат дъските по стълбите, затова ще трябва доста да закъснеете. Какво стана после?
— Нищо особено не е станало, Владик, честна дума! Те качиха всички дъски в апартамента, аз ги нахраних и ги пуснах, после разтребих, измих пода и някъде към единайсет и половина с Лиля си тръгнахме. На улицата ни спря милиционер и ми поиска документите. Аз не си носех документите, той си записа твоя телефон и ми каза да почакаме в колата, след което ни докараха тук. Това е всичко.
— Всичко ли? — недоверчиво присви очи Стасов. — Ами мъжът? Той откъде се взе?
— Наш съсед е. Тоест бъдещ съсед — веднага се поправи тя. — Живее на втория етаж… или на третия. И той още не се нанася, прави ремонт. Помогна ни да слезем по стълбите, светеше ни с фенерчето, ами че там е страшна тъмница, няма крушки. Взе да ми носи чувалите с боклука, защото са тежки. Затова излязохме заедно с него, тримата. Това е всичко.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм. Ама ти какво, Владик? Не ми ли вярваш? Попитай Лиля, това ставаше пред очите й.
