Вдигна телефонната слушалка и набра номера на Лолита. Дълго време никой не вдигаше и Паригин си помисли, че Лола сигурно е престъпила всички негови заръки и забрани и е излязла, щом и тъй, и тъй кредиторите са я намерили и вече не е нужно да се крие. Вече смяташе да затвори, когато чу гласа на седемгодишния Серьожа.
— Ало!
— Серьоженка, чичо ти Женя е. Къде е майка ти?
— Къпе се в банята.
— Предай й, че всичко е наред, че съм намерил парите и утре всичко ще свърши. Нали няма да забравиш?
— Няма, разбира се. Чичо Женя, значи утре се прибираме вкъщи?
— Да, миличко, утре или в краен случай — вдругиден.
— Урра! — закрещя хлапето и затвори телефона, като в радостта си забрави да каже довиждане.
Паригин изпита облекчение, задето всичко се бе подредило толкова сполучливо и не бе станало нужда да говори с Лолита. Тя сигурно щеше да му дърдори някакви глупости и той щеше да бъде принуден да поддържа този безсмислен разговор. Помисли си, че сега, когато Анна я няма до него, много неща му изглеждат безсмислени. Нима бе успял да се привърже към нея? Да, не беше очаквал от себе си подобно слабодушие.
И през ум не му минаваше, че това не е слабодушие, а нормална човешка реакция при смъртта на близък човек. Вероятно защото той никога не бе имал истински близки хора, освен братовчеда. Но братовчедът си е братовчед, приятел от детинство, роднина, така че мъката поради неговата смърт не се бе видяла странна на Паригин, а всички останали открай време бяха за него просто чужди хора.
Старши лейтенантът от милицията Тюрин не беше кореняк московчанин. Беше роден в едно село в Подмосковието и бе живял там, докато го взеха в казармата. И нито казармата, нито последвалият дълъг живот в столицата така и не бяха омаловажили за него основния му и определящ принцип: в имота ми трябва да има ред. Останалите — както искат, но в моята градина няма да има плевели, а дървата ми трябва да бъдат подредени на спретната камара. Сигурно затова работата му толкова му харесваше и той и не помисляше за друга. Тюрин беше квартален милиционер. И неведнъж бе признаван за най-добър в професията си.
В неговия „имот“, тоест на територията на неговия квартал, определено имаше ред. Тюрин беше як и енергичен мъж, никога не го мързеше да обикаля жилищата, да се запознава с обитателите, дълго да разговаря с домакини и пенсионери, с учители и с лекари от поликлиниката. На територията на Тюрин имаше здравен пункт и кварталният го посещаваше всеки ден. Че как иначе? Отиваше, питаше кой какви травми е лекувал и веднага хукваше да види пострадалия — наистина ли си е наранил главата, като е паднал по стълбите, или някой му е помогнал. Битите от мъжете си съпруги, колкото и да се мъчеха да прикрият благоверните си, не можеха да излязат наглава с Тюрин и той стриктно държеше под постоянен контрол всяко „проблемно“ семейство, а ако в такова семейство растяха деца, непрекъснато държеше връзка с инспекторите по профилактика на правонарушенията сред непълнолетните, не спираше да им напомня за необходимостта да държат под око именно тези деца. С една дума Тюрин си знаеше работата и я обичаше, колкото и странно да изглежда това в наше време.
Снощи, докато обикаляше квартала, той пак видя черния форд-скорпио, паркиран пред блок номер 12. Беше видял този форд и предишната вечер на същото място, и тогава като сега в колата седяха трима души. Тюрин реши все още да не бие тревога и си каза, че трябва да провери улицата отново на сутринта. Ако колата с шофьора и двамата пътници е пак на същото място, тогава ще вземе мерки. Разбира се, не е забранено да седиш в кола, и паркирането тук е разрешено, но той е длъжен да знае защо тези хора висят тук толкова време, нали затова е квартален — да си наглежда територията.
Тази сутрин фордът още беше на предишното си място и Тюрин реши, че е време да действа. Всичко това твърде много приличаше на засада, и то не милиционерска, а определено бандитска. Той познаваше много добре постоянните маршрути на нарядите на патрулната служба, а и беше достатъчно опитен, за да не си търси белята сам при трите яки момчета, които не мърдаха от скъпата вносна кола. След като видя колата отдалеч, той не приближи, а сви зад ъгъла и започна бавно да се разхожда по пресечката в очакване да дойде патрулът. По неговите сметки това трябваше да стане след десетина минути.
Сутринта Паригин с недоумение си помисли: какво всъщност прави той в това жилище? Защо не се прибира вкъщи? Та нали вече почти се убеди, че основната му база е напълно безопасна.
