— А, не бе, ще си играя с него! — Нещо като злобен присмех изкриви устните на Паригин. — Ние с тебе, капитане, играем в различни отбори и аз ти разказвам това само за да не свързващ Аня с мръсотията. Знам ви хватките, стоварвате всичко върху покойниците, та живите да живеят по-лесно. Не я закачай, не мърси паметта й, моля те. Тя е добро момиче.
— Тя е убила Стоянов — възрази Михаил. — Служители на милицията са видели как тя го е бутнала от високото.
— Лъжи… Аз снимах всичко с камерата, видях всичко… Аня само се защитаваше. Той започна пръв. Не искаше да плати… — На Паригин явно му стана по-зле, той дишаше тежко и пресекливо.
— Ще повикам лекарката — решително каза Доценко.
— Няма нужда. Няма да ме бъде вече… Обещай ми, че ще помогнеш на Лолита… Тя трябва да върне дълга, тези гадове бяха застреляни, но други ще дойдат… А тя има малко момченце…
— Какво трябва да се направи?
— Тя няма други роднини, освен мен, и без това ще наследи апартамента, но това ще се проточи много, знам… Защити я, докато плати. Поговори с кредиторите, да почакат, тя ще върне парите, апартаментът е скъп…
— Добре, Евгений Илич, ще направя каквото мога.
— Благодаря, капитане… Какво искаш в замяна? Казвай, сега съм добър — и без това ще се мре.
Доценко искаше да попита за онова старо убийство, когато бяха задържали Паригин с наранено лице и повреден крак, но вместо това каза друго:
— Защо Аня е търсила Баглюк?
— Научил си значи… Хитро момче си ти, капитане. Баглюк беше написал една статия… Сигурно си чувал за това?
— Чувал съм — потвърди Доценко.
— И с мен стана абсолютно същото. Нахлуха у дома, извадиха камера, започнаха да ме бият… Искаха да си призная за убийството… Та затова реших да намеря журналиста и да го попитам какви бяха тези хора. Може би ти знаеш?
— Не знам. А искам да науча. А откъде разбрахте, че с Мамонтов се е случило същото, което се е случило с вас?
— Поразсъждавах и разбрах… Не съм по-глупав от тебе… И аз мога да чета. Това беше, капитане, не мога повече, викай лекарката…
Доценко скочи от колата и едва ли не насила започна да тика вътре едрата лекарка. Междувременно обстановката на улицата се бе променила, двете линейки си бяха заминали и криминалисти правеха оглед на местопроизшествието. Михаил забеляза наблизо набитата фигура на познат следовател, който вървеше по петите на експертите с бележник в ръка и бързо записваше резултатите от огледа. Михаил вече се беше запътил към него, когато вратата на реанимационната кола се отвори и от нея подаде глава лекарката.
— Той ви вика — бързо и леко задъхвайки се, изрече тя.
Доценко отново се качи в колата.
— Тук съм, Евгений Илич.
Паригин не отговори, само го гледаше мълчаливо.
— Искахте да ми кажете нещо ли?
— Запомни, капитане… — едва чуто проговори Паригин. — Мъжките игри са сериозна работа. Понякога са груби… често са жестоки… но трябва да бъдат честни. Ако ти играеш срещу мен, това е работа между теб и мен. Не намесвай и трети лица.
— Не съм играл срещу вас. Не се е налагало.
— Не става дума за мен… Казах го само за пример… Не знам срещу кого си играл, когато Аня… когато с Аня… Но не си имал право. Не може така, капитане. Тя е жив човек, а ти си я накарал да страда… Мразя те.
— Така да бъде. Но вие сте я накарали да умре. С какво сте по-добър от мен?
— Не съм по-добър. И аз съм същият мръсник като теб. Но аз поне го разбрах. А ти — не. Аня умря щастлива… дадох й радост… а ти й даде само сълзи и страдания… Проклет да си!
Това бяха последните му думи. Те прозвучаха едва-едва, почти шепнешком, но Доценко имаше чувството, че Паригин крещи. Лекарката седеше до него с пръсти върху пулса на ранения и следеше показанията на приборите. Тя мълчаливо кимна на Доценко, което трябваше да означава: всичко свърши.
— И без това нямаше да го закараме жив — въздъхна тя, — а така поне си поговорихте с него. Успяхте ли да научите нещо?
— Да, благодаря ви.
— Защо ви говореше така? За какво ви упрекваше?
— За собствения си живот. Сигурно и за собствената си смърт.
Михаил слезе от колата и за някакъв си миг сякаш погледна всичко отстрани. Мръсен, мокър, разтопен сняг жвака под краката му. На тротоара — много кръв, експертите правят замервания, фиксират местоположението на куршумите и гилзите, броят дупките от куршуми по черния форд. Майор от местната милиция прегръща ридаеща жена — сигурно съпругата на убития участъков милиционер. Зад гърба му, в реанимационната кола, седи възрастна жена, загубила не само сина си и снаха си, но и надежда, че престъпниците един ден ще бъдат открити и наказани. И до нея — умрелият убиец Евгений Паригин, чиито последни думи бяха думи на омраза и проклятие.
Наистина ли това е животът, ежедневието му, така ли живее той, обикновеният млад човек Миша Доценко? Мръсотия, кръв, сълзи, смърт, омраза. Изстрели и проклятия. Отчаяние и безнадеждност. И никаква радост.
