Стоянов е бивш служител на милицията и е работил в оперативен отдел дълги години. Фактът, че кандидатите за обучение са били подбирани измежду изплъзнали се от правосъдието престъпници или страхуващи се от изобличаване и вербувани чрез компромати „източници“, недвусмислено говори за връзката на Стоянов с всичко това. Типичен похват на среден оперативен работник от седемдесетте — началото на осемдесетте години. Повечето тогавашни колеги са работили именно така, подчинявали са хората с помощта на страха.
Сега възниква въпросът: защо Стоянов е действал сам, влизайки в контакт с наемния убиец Паригин и така му е дал в ръцете оръжие за шантаж? Няма ли си той помощници? Очевидно — не. Следователно той не е на ръководна позиция в тази държавна програма. Но не е и глупаво момче за всичко, иначе никой не би му дал връзка с професионален килър. Значи излиза, че е низш ръководител, но с преки контакти, водещи право към върха. По-просто казано, началник на учебния център. Той се е пенсионирал, когато е бил на доста добра длъжност, следователно едва ли би се съгласил да опъва за нищо за благото на друг, достатъчно млад е и вероятно — поне донякъде честолюбив.
— Дотук всичко ми е ясно — каза Коротков, който напрегнато слушаше Настя.
— А какво не ти е ясно?
— Откъде Стоянов е изровил евтин килър, и то толкова бързо. Толкова бързо само кучката ражда, и то, както казват — слепи. Лесно се намира само некачествена стока, а хубавата трябва дълго да я търсиш.
— Правилно, Юрик, абсолютно правилно — кимна тя. — На Стоянов наистина му е било лесно да намери евтиния килър. Хайде да поразсъждаваме логично. Кой винаги е подръка на един началник на милицията?
— Милиционерите.
— А на директор на театър?
— Актьорите.
— А на началник на учебен център?
— Студентите… тоест как да ги нарека… курсантите — машинално отговори Коротков и веднага се запъна, впери в Настя изумени очи. — Ти какво? Искаш да кажеш, че някой от тях е премахнал Нурбагандов?
— А защо не? Криминално проявено лице, изплъзнало се навремето от нашите ръце или добросъвестно докладващ за съратниците си. С какво не ти допада за една такава работа?
— Чакай малко — Юра сбърчи нос като първокласник, който за пръв път старателно изписва буквички в тетрадка, — ами останалите? Какво става тогава с маниака?
— Ами нищо не става. Не е имало никакъв маниак, ние с тебе отдавна го разбрахме, само че не намерихме обяснението. Не е имало маниак, както и серия убийства в смисъла, с който ние сме свикнали. Имало е седем отделни убийства, извършени от различни хора, но по един и същи образец. И то образец, разработен не от дилетант, а от опитен и разбиращ от криминалистика човек. Та той се е погрижил дори за това, че според следите по шията на трупа да може да се направи извод за високия ръст на нападателя. И е разработил ситуацията на самото нападение така, че жертвите да не усещат опасността и да не успеят да окажат съпротива. Следвайки логиката, ние с теб решихме, че удушвачка е била висока жена, от която никой от загиналите не се е уплашил. Нали бяхме сигурни, че убийствата са работа на маниак, а маниаците винаги убиват сами. Ето тук виждам моята грешка. Не са убивали сами — или всички са били жени, или са извършвали престъпленията по двама. И са се престрували на влюбени двойки по входовете. Кой би се уплашил от влюбена двойка?
— Искаш да кажеш, че при всеки епизод са действали мъж и жена?
— Изобщо не е задължително. Може да са били и по двама мъже. Ако един среден на ръст мъж е облечен с кожухче или подчертано дамско зимно яке с качулка и е извърнат с гръб към тебе, а другият мъж нежно го прегръща или дори целува, едва ли ще забележиш подмяната. Остава открит въпросът: за какво е всичко това?
— Как за какво? За да скрият трупа на Нурбагандов. Ти самата сто пъти си ми цитирала Честъртън — за листото в гората и за мъртвото тяло на бойното поле.
— Цитирала съм го, да — замислено каза Настя. — Но въпреки това не разбирам. Нурбагандов явно не е фигура, заради която си струва да се организира целият този кошмар. Не, Юрка, тук има и нещо друго. Някаква гадост… Ох, прав беше старият Денисов, като ме предупреждаваше, че на тази Програма не й е чиста работата, че от цял километър мирише на нещо престъпно. А аз, глупачката самонадеяна, не му вярвах.
— Ася…
Юра замълча и съсредоточено заразглежда кутията със захар на бюрото, сякаш се надяваше да види върху бяло-синия капак нещо необикновено интересно и съвършено ново.
— Да? Какво искаше да кажеш?
— Излиза, че Леонид Петрович е свързан с тази Програма.
— Така излиза — спокойно потвърди тя, загледана някъде встрани.
Страхуваше се да срещне очите на Коротков, защото прекрасно знаеше за какво се кани да заговори той. Но не й се говореше за това.
— Как смяташ да действаш оттук нататък?
— Още не знам. Аз не взимам толкова бързо решения, трябва хубаво да помисля. А ти имаш ли някакви предложения?
— Имам, но ти ще ме убиеш заради тях.
