— Рискувай — предложи тя с измъчена усмивка, защото предварително знаеше какво ще й каже Юра, както и че при никакви условия няма да се съгласи с него.
— Така или иначе ние нямаме набелязани други фигури, свързани с Програмата. Стоянов загина. Остава само твоят втори баща.
— Е, и?
— Ами нищо. Трябва да му пуснем опашка и той ще ни заведе при останалите.
— Не — хладно отговори тя, все така, без да поглежда Юрий.
— Асенка, но нали разбираш, че по официален път нищо няма да постигнем? Щом Стоянов се води служител в правителствения апарат — някакъв там референт, а в действителност командва учебния център, значи на върха са заинтересовани да се пази секретност. За шест секунди ще ни шибнат по един зад врата и ще ни пратят да метем улиците.
— Казах вече — не.
— Е де, Ася, това вече е глупаво. Помисли сама — нямаме друг начин. Нали искаш да доведеш това дело до край?
— Искам. Но не по този начин.
— Друг обаче няма.
— Ще търсим.
— Не разбирам твоето упорство! — избухна Коротков. — Какво искаш да постигнеш? Защо го усукваш? Нали и без това знаеш, че Леонид Петрович участва в тази работа, какъв е смисълът тогава да си затваряш очите и да се преструваш, че този печален факт не съществува? Нали самата ти никога не го забравяш, измъчваш се, страдаш…
Настя стана, бавно прекоси кабинета до прозореца, после се обърна назад и стигна до вратата, подпирайки се на нея. Коротков се извъртя на стола си, за да е с лице към Настя, и я загледа очаквателно.
— Хайде де, защо мълчиш? Възрази ми, кажи нещо умно, което да натежи в твоя полза, само не ме гледай с този израз на вечен укор.
— Юра — тихо каза тя, — аз никога няма да следя баща си. Можеш да погледнеш на това, както искаш, можеш да ме смяташ за абсолютна идиотка, но не съм в състояние да го направя. За нищо няма да го питам и няма да го следя. Това е. Хайде да се опитаме да измислим други начини.
— Но защо, Ася? — отчаяно възкликна той. — Защо? И без това вече знаеш истината. Какъв е смисълът да си заравяш главата в пясъка?
Тя поклати глава и отново тръгна към прозореца.
— Не си прав, не се опитвам да си затварям очите за истината. Аз в действителност не я забравям нито за миг, макар че — господ ми е свидетел — бих искала да я забравя. Но има неща, които не мога да правя. Разбираш ли? Не мога и толкоз. Не мога да следя човека, който ме е отгледал и възпитал, когото съм обичала и все още обичам, когото наричам татко. Не мога, Юра! Не мога, не мога!
Настя почти изкрещя последните думи, но веднага се овладя. Извърна се към прозореца и се загледа в гъстия пухкав сняг, който вече няколко часа засипваше мръсните улици и сивите сгради. В сгъстяващия се здрач не се виждаше почти нищо, освен застилащия града сняг. Внезапно й се прииска снегът да не престава да вали, да се сипе непрекъснато много часове, дни, седмици, месеци, докато накрая покрие целия град заедно със сградите и хората и тогава всичко да се свърши. Всички те ще бъдат погребани под снега и рано или късно ще умрат. Никой никъде няма да ходи, никой на никого няма да се обажда по телефона, всички ще си останат по местата, където ги е сварил снегът, и животът ще замре в положението, в което е бил. И никога повече няма да се случи нищо лошо. Вярно, и хубаво няма да се случи, но с това спокойно можем да се примирим — хубавото и без това не се случва често.
Василий Кликов, временно изпълняващият длъжността началник на службата по сигурността на банка „Руска тройка“, от дете обожаваше шпионските романи и филмите за разузнавачи. Той никога не бе чел или чувал за прочутата „експертна оценка“ на ЦРУ, според която само десет-петнайсет процента от разузнавателните данни се получават с помощта на технически средства, а останалите осемдесет и пет — деветдесет процента разузнаването получава от живи хора. Кликов беше луд по техниката и искрено я смяташе за панацея срещу всички нещастия, от които бе призвана да защитава банката службата по сигурността. Бившият му началник — Дмитрий Вавилов — често бе повтарял, че всеки външен човек, който се намира в помещенията на банката, носи със себе си потенциална опасност. Той може да постави взривно устройство, да инсталира бръмбар, да открадне оставен на някое бюро документ, да бръкне в компютър и да вкара в него вирус или да напакости по друг начин, ето защо външните хора в помещенията трябва винаги да се държат под око. Кликов усвои тези уроци, но с времето разви идеята, макар и по свой начин. Ако външните хора са двама или повече, по-добре е да ги оставиш сами в подслушвано помещение, тогава всички техни тайни със сигурност ще бъдат озвучени.
